Странно как живо е все още всичко в паметта ми. Бяхме седнали около масата, кръгла маса, застлана с червена покривка, и работехме на лампа със зелен абажур. Двете ми братовчедки бяха при нас и всички заедно шиехме гоблени, за да претапицираме столовете в гостната. Представете си, те не бяха пипнати от времето на Луи XIV, когато са били купени, и бяха съвсем овехтели. Майка ми каза, че е срамота да ги търпим повече в този вид.
Опитах се да започна, но пресъхналите ми устни не можеха да се отлепят. Тогава, след около петминутно мълчание, майка ми се обади: „Наистина не мога да разбера постъпката на тази ваша приятелка. Не одобрявам това напускане без думичка на най-близките ти и скъпи хора. Това е театрална постъпка и издава лош вкус. Една добре възпитана жена никога не върши неща, с които да даде повод на хората да я одумват. Голяма мъка ще бъде за нас, ако някоя от вас реши да ни напусне, но стане ли това, надявам се поне, че няма да го стори като подгонена престъпница.“
Сега беше моментът да се обадя, но аз бях така прималяла, че едва сварих да кажа: „Не се безпокойте, maman, ще имам куража.“
Майка ми си замълча и аз съжалих, че силите ми не стигнаха да продължа. Като че ли чух думите Исусови към Симона Петра: „Симоне Йонин, любиш ли ме повече, отколкото тия?“ О, каква безволева неблагодарница съм аз! И наистина обичах удобствата, охолния си живот, семейството и забавленията в него. Бях потънала в тези горчиви мисли, когато след миг, сякаш разговорът ни никога не бе прекъсвал, майка ми се обърна към мен: „И все пак, Одет моя, според мен, преди да си отидеш от този свят, ти сигурно ще свършиш някое нетленно дело.“
Аз продължавах да се потя в безпътицата на моите мисли, братовчедка ми продължаваше да си работи безмълвно, без дори да подозира за вълненията на моето сърце, когато най-неочаквано майка ми отпусна гоблена в скута си и ме погледна изпитателно: „О, скъпото ми дете, защо все си мисля, че ще се отдадеш на служба Богу?“
„Сериозно ли говорите, майчице? — попитах аз. — Вие разголвате най-съкровените ми мисли и копнежа на моето сърце.“
„Маis — извикаха братовчедките ми и аз не можах да довърша думите си. — Вече две години, откак Одет все за това си мисли. Но вие няма да й разрешите, , вие не бива да й позволявате.“
„Но по силата на кое право, скъпи ми деца, мога да й забраня? — попита майка ми. — Ами ако такава е волята Божия?“
Тогава братовчедките ми, за да обърнат всичко на шега, ме заразпитваха кои неща ще взема със себе си и започнаха да се карат как да поделят останалите помежду си. Но веселите закачки скоро стихнаха и ние всички се разплакахме. Тогава чухме, че татко се качва по стълбите.
Игуменката спря за миг и въздъхна.
— Татко го понесе най-зле. Бях единственото му момиче, а бащите се привързват по-силно към дъщерите, отколкото към синовете си.
— Голямо нещастие е да имаш сърце — усмихна се Кити.
— Но голямо щастие е да посветиш това сърце на любовта към спасителя.
В този миг едно малко момиченце се затича към игуменката и уверено, че ще я заинтересува, показа някаква играчка, до която се бе добрало. Игуменката сложи красивата си нежна ръка върху крехките раменца и детето се сви в краката й. Кити забеляза колко приятна и все пак безстрастна е усмивката й.
— Сирачетата до едно ви обожават, майко — рече Кити. — На ваше място щях да се чувствам много горда.
Доволна и далечна, усмивката пак украси лицето на игуменката.
— Има само един начин да завладееш сърцата човешки: като се превъплътиш в тези, чиято любов искаш да заслужиш.
LXI
Същата вечер Уолтър не се прибра за вечеря. Кити почака известно време, защото, когато му се налагаше да закъснее, той обикновено намираше начин да й съобщи, но накрая седна да се храни самичка. Хапна само по залък от многобройните гозби на готвача, които независимо от върлуващия мор и трудното снабдяване, той ежедневно разстилаше пред нея с фанатично пристрастие към китайския етикет, после се отпусна в шезлонга до прозореца и потъна в съзерцание на красивата звездна нощ. Тишината я успокояваше.
Не се и опита да чете. Мислите й като малки бели облачета се оглеждаха в притихналата повърхност на нейното съзнание. Беше прекалено уморена, за да улови нишката на някоя от тях, да я проследи и да се вглъби в нея. Мудният й ум направи слаб опит да обобщи всичките впечатления, които бе добила при разговорите си с монахините. Едно беше ясно: макар и дълбоко затрогната от живота, който водеха, тя оставаше равнодушна към вярата, която го вдъхновяваше. За себе си не виждаше случай, при който би могла също да пламне в този религиозен огън. Въздъхна тихичко: вероятно всичко щеше да бъде по-лесно, ако тези сияйни лъчи можеха да озарят душата й. На два пъти бе изпитала почти непреодолимо желание да разкаже на игуменката за своето нещастие и за неговата причина, но не се осмели: не можеше да понесе мисълта, че тази строга жена ще промени мнението си за нея. Това, което бе извършила, щеше да й се стори непростим грях. Най-странното бе, че тя самата не можеше да го възприеме като нещо греховно, а само като глупава и грозна постъпка.
Вероятно това се дължеше на собствената й тъпота, но според нея непристойната й връзка с Таунзенд заслужаваше единствено съжаление и представляваше нещо, за което трябва не да се разкайва, а бързо да забрави. Също както когато се изложиш някак по време на официален прием — много е неприятно наистина, но стореното — сторено, и да му се придава излишно значение е направо глупаво. Тръпки я побиха, като се сети за Чарли — този огромен, добре охранен мъж с безволева челюст, изпъчил гърди и глътнал корем. Сангвиничният му темперамент си личеше по червените венички, които много скоро щяха да образуват плътна мрежа по червендалестите му страни. Беше харесвала рунтавите му вежди, а сега й се струваше, че в тях има нещо животинско и отблъскващо.
А бъдещето? Странно, но то не я интересуваше и тя не се и мъчеше да надникне в него. Може би ще умре при раждането. Сестра й Дорис, която винаги е била далеч по-здрава от нея, едва не умря с нейното бебе. (Между другото, тя изпълни дълга си, осигурявайки наследник на новоизлюпения баронет. Кити се усмихна при мисълта за задоволството, което е изпитала майка й). Щом бъдещето й се струва така мъгляво, значи не й е писано да го види. Уолтър сигурно ще помоли майка й да се погрижи за детето — разбира се, ако то оживее, — а пък що се отнася до самия него, тя вече го познаваше достатъчно добре, за да е спокойна, че макар и несигурен в бащинството си, ще се отнася добре към детето. С Уолтър винаги можеш да разчиташ, че независимо от обстоятелствата, ще се държи по достоен за възхищение начин. Жалко, че въпреки прекрасните си качества, всеотдайност и честолюбие, въпреки големия си интелект и изострена чувствителност, той бе толкова непривлекателен. Тя вече не се страхуваше от него, по-скоро го съжаляваше, и в същото време не можеше да не го смята за малко глуповат. Чувствителната му природа го правеше уязвим и тя усещаше, че все някак, в определен момент би могла да го накара да й прости. Мисълта се загнезди в нея, защото имаше само един начин да изкупи вината си пред него и то бе, като му дари душевен мир, а това можеше да стане единствено след като й прости. Жалко, че той бе лишен от чувство за хумор, иначе тя можеше да си представи как един ден двамата се смеят от сърце на взаимно изстраданите терзания.
Чувстваше се изморена, затова внесе лампата в спалнята и се съблече. Легна и скоро заспа.