LXII
Събуди я настоятелно чукане. Отпърво то се вплете в съня й и макар разбудена, не можеше да определи дали звукът принадлежи на съня или на действителността. Чукането продължи и тя разбра, че иде откъм дворната врата. Беше съвсем тъмно.
Носеше часовник с фосфоресциращи стрелки и видя, че е два и половина. Сигурно Уолтър се прибира — колко много работи! — и не е успял да събуди момчето. Думкането продължи все по-гръмко и по-гръмко, в тишината на нощта се разнесе заплашителен ек. После спря отведнъж и тя чу издърпването на резето. Никога дотогава Уолтър не се бе връщал толкова късно. Горкият, сигурно е капнал. Надяваше се, че сега поне направо ще си легне, вместо да се забие в проклетата си лаборатория.
Дочуха се гласове и стъпки на хора в двора. Странно, защото, когато закъсняваше, Уолтър винаги внимаваше да не вдига шум, за да не я събуди. Двама-трима души изтичаха нагоре по дървените стъпала и влязоха в съседната стая. Кити се изплаши. Винаги си имаше едно наум, че може да избухне въстание срещу англичаните. Случило ли се е нещо? Сърцето й заби лудешки. Но преди да успее да подреди страховете си, някой влезе в преддверието и почука на вратата.
— Мисис Фейн!
Разпозна гласа на Уодингтън.
— Да. Какво има?
— Бихте ли станали веднага? Трябва да ви кажа нещо.
Тя стана и се загърна в пеньоара. Отключи вратата и я отвори. Пред нея стоеше Уодингтън, в китайски шалвари и в риза от неизбелен плат, прислужничето с ветроупорен фенер в ръка, и малко по-назад — трима китайски войници в униформи с цвят каки. Тя трепна при вида на ужасеното Уодингтъново лице — косата му бе разрошена, сякаш току-що е скочил от леглото си.
— Какво се е случило? — извика тя.
— Трябва да запазите спокойствие. Нямаме никакво време за губене. Облечете се веднага и елате с мен.
— Но какво се е случило? Нещо в града ли?
Тя изтълкува присъствието на войниците, като доказателство, че в града е избухнал бунт и те са дошли да я защитят.
— Съпругът ви е зле. Трябва да дойдете веднага.
— Уолтър ли? — извика тя.
— Не бива да се разстройвате. Не зная точно какво се е случило. Полковник Ю е изпратил този офицер при мен с молба да ви заведа в резиденцията му без бавене.
Кити се вторачи в него, почувства как сърцето й изстива, но успя да каже:
— Идвам след минутка.
— Аз дори не съм се преобличал — додаде той към нея. — Спях, когато пристигнаха да ме извикат, сложих си само една риза и обувки.
Тя не го чу. Облече се на звездна светлина, като метна отгоре си първото нещо, което й попадна подръка, стори й се, че мина цял век, докато внезапно вдървилите й се пръсти напипаха малките клипсове, с които закопчаваше роклята си. Загърна се с кантонския шал, който носеше вечер.
— Забравих шапката си. Нали не е нужно?
— Не.
Момчето им освети пътя с фенера и двамата се втурнаха надолу по стълбите и тичешком прекосиха двора.
— Внимавайте да не паднете — обади се Уодингтън. — Я по-добре ме хванете под ръка.
Войниците ги следваха неотлъчно.
— Полковник Ю е изпратил паланкини. Чакат отвъд реката.
Заспускаха се по хълма. Кити не можеше да събере сили да изрече страшния въпрос, който разтреперваше устните й. До смърт се боеше от отговора. Стигнаха реката, където бледа светлина издаваше мястото на сампана.
— Холера ли е? — попита тя най-сетне.
— Боя се, че да.
Тя извика и млъкна.
— А сега трябва да бързате. — Той й подаде ръка и помогна да се качи в лодката. Плаването беше кратко, а реката — странно неподвижна; седнаха върху някакъв денк на носа, жена с привързано на кръста й дете взе единственото гребло и ги прекара отвъд.
— Станало му е лошо днес следобед, или по-точно вчера следобед — поясни Уодингтън.
— Защо не са ме извикали веднага?
Разговаряха шепнешком, въпреки че не беше нужно. В мрака Кити можеше само да почувства колко напрегнат и разтревожен е спътникът й.
— Полковник Ю искал, но той не му разрешил. Полковникът останал с него през цялото време.
— Независимо от това трябвало е да изпрати да ме повикат. Какво безсърдечие!
— Съпругът ви е знаел, че вие не сте виждали заболял от холера човек. Гледката е ужасна и отблъскваща. Затова не е искал.
— Но той е мой съпруг в края на краищата — задави се тя от възмущение.
Уодингтън нищо не каза.
— А защо сега ми разрешавате да дойда?
Уодингтън сложи ръка на рамото й.
— Скъпа, въоръжете се със смелост. Трябва да бъдете готова за най-лошото.
Тя изплака и изви лице встрани, защото видя, че тримата китайски войници я гледат, и то сякаш с бялото на очите си.
— На смъртно легло ли е?
— Знам само това, което полковник Ю е казал на офицера, който дойде да ме вземе. Доколкото схващам, колапсът е започнал.
— Има ли някаква надежда?
— Ужасно съжалявам, но ако не побързаме, няма да го сварим жив.
Полазиха я тръпки. Сълзите потекоха по лицето й.
— Това е, защото се преумори и остана съвсем без съпротивителни сили.
Тя се дръпна раздразнено и ръката му падна от рамото й. Влудяваше се от изпълнения му с болка шепот.
Стигнаха до другия бряг, където двама китайци — кулита — й помогнаха да слезе на сушата. Паланкините чакаха. Докато тя влизаше, Уодингтън я посъветва:
— Съберете кураж. Трябва добре да се владеете.
— Кажете на носачите да тичат.
— Вече им е заповядано да вървят колкото е възможно по-бързо.
Офицерът, вече настанен в паланкина си, ги задмина и извика нещо към носачите на Кити. Те вдигнаха стола енергично, нагласиха прътовете върху раменете си и поеха с бърз ход. Уодингтън я следваше на късо разстояние. Взеха хълма почти тичешком, пред всеки паланкин бягаше човек с фенер, а пред градската порта вратарят ги посрещна с пламтяща факла. Когато приближиха, офицерът му кресна, той разтвори едното крило на портата и ги пусна да влязат. Подвикна нещо към носачите и те му отвърнаха. В мъртвилото на нощта гърлените звуци на този странен език кънтяха в главата й като магически заклинания. Носачите се подхлъзнаха на влажния слизест калдъръм и един от тях — на офицерския паланкин — насмалко да падне. Кити чу разярения вик на офицера, последван от пискливия троснат отговор на носача, и столът пред нея се понесе с удвоена бързина. Уличките бяха тесни и криви. Тук, в града, нощта бе непрогледна. Град на мъртъвци. Бързо преминаха възтясна уличка, завиха зад ъгъл, след това тичешком изкачиха ред стъпала. Носачите взеха да се задъхват — вървяха мълчешком, с широка бърза крачка, един извади парцалива носна кърпа и без да спира, попи от челото си потта, която се стичаше право в очите му; свиха наляво, после надясно, сякаш преминаваха през лабиринт; в сумрака на смълчаните дюкянчета, през спуснатите щори от време на време се съглеждаха очертанията на спящ човек, но дали беше потънал в нощен сън или във вечен покой, никой не можеше да каже; в глухото си безлюдие тесните улички имаха призрачен вид и когато изневиделица залая куче, воят му вся смъртен ужас у измъчената Кити. Тя нямаше представа къде отиват. Пътят изглеждаше безкраен. Не могат ли да вървят по-бързо? По-бързо! По-бързо! Времето летеше и всеки следващ миг можеше да е последен.
LXIII
И изведнъж след един сляп зид стигнаха до вратата с две караулни отстрани. Носачите положиха паланкините на земята. Уодингтън изтича към Кити. Тя вече бе скочила. Офицерът заудря вратата и извика нещо. Една странична портичка се отвори и те влязоха в обширен квадратен двор. Свити край зида под надвисналите стрехи, загърнати в одеяла войници лежаха сгушени на групички. Спряха се, докато офицерът заговори едного, вероятно сержант на пост. После се обърна и каза нещо на Уодингтън.
— Още е жив — тихичко преведе Уодингтън. — Внимавайте къде стъпвате.
Все още предвождани от мъжете с фенери, те прекосиха двора, изкачиха няколко стъпала, минаха през висока врата и влязоха във втори обширен двор. От едната му страна се виждаше дълга стая със запалени светлини, през оризовата хартия личаха очертанията на изящна прозоречна решетка. Мъжете с фенери ги преведоха през двора към същата тази стая. Офицерът почука на вратата. Веднага отвориха, той погледна Кити и й стори път.