— Влезте — подкани я Уодингтън.
Стаята беше дълга и ниска, а пушекът от газените лампи й придаваше злокобен вид. Трима-четирима санитари се мотаеха наоколо. На сламеник до стената срещу вратата лежеше свит под одеяло човек. В краката му стоеше изпънат като на стража офицер.
Кити бързо се приближи и се надвеси над сламеника. Уолтър лежеше със затворени очи и в сумрака на стаята лицето му носеше сивия отпечатък на смъртта. Беше неестествено спокоен.
— Уолтър, Уолтър — прошепна тя с ужас в гласа си.
Тялото помръдна едва забележимо, сякаш това бе само оптическа измама, така както неусетен въздушен полъх за миг раздвижва повърхността на застояла вода.
— Уолтър, Уолтър, кажи ми нещо.
Очите бавно се отвориха, като че ли само исполинско усилие можеше да повдигне натежалите клепачи, но погледът остана празен и слепешката се плъзна по близката стена. Отвори уста и продума, в гласа му — слаб и нисък — се долови насмешка.
— Хубаво се наредих.
Кити затаи дъх. Но той не изрече нищо повече, нито помръдна, само очите му, тъмните му студени очи (пред които какви ли тайнства се разкриваха сега?) гледаха приковани белосаната стена. Кити се изправи на крака. Изтерзаният й взор се обърна към застаналия до нея мъж.
— Трябва да направим нещо. Не можем да стоим тук със скръстени ръце.
И тя закърши пръсти. Уодингтън заговори офицера до леглото на Уолтър.
— Направили са всичко възможно. Лекарят на полка лично се е погрижил. Той е ученик на съпруга ви и не е пожалил сили, както и Уолтър не би ги пожалил за свой пациент.
— Това ли е той?
— Не, това е полковник Ю. Той и за минутка не се е отделял от постелята на мъжа ви.
Кити разсеяно го погледна. Височък, но иначе набит мъж, той като че ли не се чувстваше много удобно в униформата си. Гледаше Уолтър и тя забеляза, че очите му са пълни със сълзи. Прониза я болка. Защо този жълт плосколик човек ще плаче за съпруга й? Това я влуди.
— Ужасно е да бездействаме така.
— Поне болките вече са утихнали — обади се Уодингтън.
Тя отново се наведе над съпруга си. Тези негови невиждащи очи продължаваха да се взират в празното пространство отпред. Тя не разбираше вижда ли той или не. Не знаеше чува ли или не. Прилепи устни до ухото му.
— Уолтър, не може ли нещо да се направи?
Мислеше си, че вероятно има някакво лекарство, което да спре ужасяващия я отлив на неговия живот. Сега, когато очите й привикнаха с мрака, тя се потресе при вида на хлътналото му лице. Беше станал неузнаваем. Как е възможно за няколко часа само да се преобрази в съвършено различен човек — всъщност той и на човек не приличаше, по-скоро на самата смърт.
Стори й се, че иска да продума нещо. Тя пак прилепи ухо към устата му.
— Бъди спокойна. Страшното мина, сега съм добре.
Кити изчака още миг, но той не продължи. Пълната му неподвижност разкъсваше сърцето й с жестока болка, ужасна гледка представляваше този неестествен покой. Сякаш се подготвяше за покоя на гроба. Лекарят или някой от помощниците му, се приближи и отмести Кити встрани; наведе се над умиращия Уолтър и намокри устните му с някаква мръсна кърпа. Кити пак се изправи и с отчаян шепот се обърна към Уодингтън:
— Няма ли никаква надежда?
Той поклати глава.
— Колко още му остава?
— Никой не знае. Може би час.
Кити огледа голата стая и за миг спря очи върху набитото тяло на полковник Ю.
— Може ли да остана за малко насаме с него? — попита тя. — Само минутка.
— Разбира се, стига да желаете.
Уодингтън се приближи до полковника и му каза нещо на ухото. Полковникът направи лек поклон и издаде заповедта си шепнешком.
— Ще чакаме на стъпалата отвън — каза й Уодингтън на излизане. — Извикайте ни, щом свършите.
Сега, когато немислимото бе проникнало до съзнанието й като плъпнал по вените опиум и вече нямаше никакво съмнение, че Уолтър си отива, тя бе обзета от една-едничка мисъл: да облекчи края му, като изтръгне от душата му загнездилата се там отровна злост. Все й се струваше, че ако успее да се помири с нея, той ще се помири и със себе си и ще умре спокоен. Вече не мислеше за нищо друго освен за него.
— Уолтър, умолявам те да ми простиш — каза тя, като се наведе над него. Страхуваше се да не му тежи и затова внимаваше да не се обляга върху него. — Така ужасно съжалявам за това, което ти причиних. Жестоко се разкайвам.
Той мълчеше. Сякаш не чуваше. Но тя продължи да настоява. Не можеше да остави душата му — този пърхащ молец — да се мъчи с натежалите си от омраза крилца.
— Скъпи!
Някаква сянка пробяга по бледото му, хлътнало лице. Не точно движение, но нещо подобно на мъчителен спазъм. За първи път се обръщаше към него с тази дума. Може би умиращият му мозък, муден и размътен, е решил, че само му се е счуло, защото с това типично за речника й обръщение тя обичаше да назовава главно кучета, бебета и леки коли. След това се случи нещо страшно. Тя се вкопчи в него, като полагаше всички усилия да се владее, защото съзря как две сълзи бавно се търколиха по излинелите му страни.
— О, скъпи, любими, ако някога си ме обичал, а знам, че ти ме обичаше и аз бях ужасна, моля те да ми простиш. Как да те уверя, че се разкайвам? Имай милост към мен. Умолявам те, прости ми.
Тя спря бездиханна, погледна го и напрегнато зачака отговор. Видя, че той се мъчи да каже нещо. Сърцето й подскочи. Струваше й се, че ако успее да го освободи от бремето на това огорчение в този сетен миг, тя ще изкупи греха за страданието, което му бе причинила. Устните му леко се разтвориха. Той не гледаше към нея. Празните му очи бяха вперени в белосаната стена. Тя се наведе над него, за да чува по-добре. Но той се обади съвсем отчетливо:
— Песът вече свърши.
Тя застина като статуя. Нищо не разбираше и продължи да го зяпа в уплаха и недоумение. Безсмислица. Делириум. Не е разбрал и думичка.
Невъзможно е да си така неподвижен и да си жив. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Очите му бяха отворени. Не се виждаше дали диша. Тя се изплаши.
— Уолтър — прошепна Кити. — Уолтър…
Отведнъж се изправи. Скова я внезапен страх. Обърна се и отиде до вратата.
— Влезте, ако обичате. Той като че ли…
Те влязоха. Китайският лекар отиде до постелята. Носеше електрическо фенерче, с което освети очите на Уолтър. После ги затвори. Каза нещо на китайски. Уодингтън прегърна Кити.
— Той е починал.
Кити изхлипа. Няколко сълзи се отрониха от очите й. Чувстваше се по-скоро замаяна, отколкото опечалена. Китайците взеха безпомощно да се суетят около мъртвеца, изглежда, не знаеха откъде да почнат. Уодингтън не каза нищо. След миг китайците зашушукаха помежду си.
— Позволете ми да ви придружа до къщи — обърна се Уодингтън към нея. — Те ще го закарат там.
Кити уморено прокара ръка през косите си. Отиде до сламеника и се наведе. Нежно целуна Уолтър по устните. Вече не плачеше.
— Съжалявам, че ти причиних толкова мъка.
На излизане офицерите й козируваха, а тя печално им се поклони. Отново прекосиха двора и се качиха в паланкините. Видя как Уодингтън запали цигара. Димът й бързо се разсея из въздуха. Така е и с човешкия живот.
XLIV
Зазоряваше се и тук-таме изщракваха отключените решетки на дюкянчетата на най-ранобудните собственици. В тъмна ниша, на светлината на догарящата свещ, някаква жена миеше ръцете и лицето си. В ъгъла на една чайна се бяха скупчили група мъже и закусваха. Студената сива светлина на изгряващото слънце се прокрадваше като джебчия по тесните улички. Бледа мъглица забулваше реката и мачтите на сблъсканите една до друга джонки се мержелееха през нея като копията на невидима армия. По реката беше студено и Кити се загърна в шарения си шал. Изкачиха хълма и мъглата остана под тях. Слънцето блестеше в безоблачното небе. Грееше, сякаш бе ден като всеки друг и нищо не се бе случило, за да го отличи.