— Ще си полегнете ли? — попита я Уодингтън, като влязоха в бунгалото.
— Не. Ще остана до прозореца.
Толкова често и толкова дълго бе стояла до този прозорец през изминалите седмици и погледът й бе така привикнал с онзи фантастичен, крив, красив и загадъчен храм върху огромното укрепление, че гледката мигом утеши духа й. Тя бе така нереална, дори сред разголващата светлина на пладнето, че тутакси я откъсна от живата действителност.
— Ще кажа на момчето да ви свари чай. Опасявам се, че трябва да го погребем веднага. Аз ще се погрижа за всичко.
— Благодаря ви.
LXV
Погребаха го три часа по-късно. Кити се ужаси, като видя, че го поставят в китайски ковчег, сякаш в чуждоземен ковчег не би почивал спокойно, но нищо не можеше да се направи. Монахините, научили за смъртта на Уолтър, както научаваха за всичко, което ставаше в града, бяха изпратили по едно момче изплетен от гергини кръст — висок и тържествен, направен сякаш от сръчните ръце на цветарка; и този кръст, единствен върху китайския ковчег, изглеждаше съвсем не на място. Когато всичко бе приготвено, наложи се да почакат полковник Ю, който бе уведомил Уодингтън, че желае да присъства на погребението. Пристигна с адютанта си. Тръгнаха нагоре по хълма — натам, където почиваше мисионерът, чието място Уолтър бе заел. Десетина кулита носеха ковчега. Сред вещите на мисионера Уодингтън бе открил един английски молитвеник и с тих глас и нетипично за него смущение зачете заупокойната молитва. Може би произнасяйки страшните тържествени думи, си е мислил, че ако и той на свой ред стане жертва на холерата, няма да има кой и това да прочете на гроба му. Спуснаха ковчега в изкопания гроб и гробарите започнаха да хвърлят пръст отгоре му.
Полковник Ю, който стоеше гологлав до гроба, сложи фуражката си, козирува на Кити, каза нещо на Уодингтън и се оттегли, последван от адютанта си. Любопитните кулита, които преди това не бяха виждали християнско погребение, останаха да се помотаят известно време, после и те се отдалечиха в нестройна редица, поклащайки въжетата си в ръце. Кити и Уодингтън изчакаха, докато изравнят гроба и направят могилка. Миришеше на прясна пръст и свежи гергини. Тя не плака, но когато първата лопата пръст изтрополи по ковчега, силна болка прониза сърцето й.
Видя, че Уодингтън я чака, за да я придружи до бунгалото.
— Бързате ли? — попита го тя. — Не ми се прибира веднага.
— Нямам никаква работа. Изцяло съм на ваше разположение.
LXVI
Тръгнаха да се разхождат. Поеха по пътечката, която ги изведе на самия връх с арката — паметник на добродетелна вдовица, — която така бе смаяла Кити при пристигането й и още стоеше в съзнанието й като символ — но на какво, и тя самата не знаеше, нито пък знаеше откъде иде този ореол на жлъчна ирония, който го окръжаваше.
— Ще поседнем ли за малко? Отдавна не сме идвали тук.
Равнината се разстилаше пред погледа им, спокойна и ведра под утринното небе.
— Всичко на всичко прекарах тук едва няколко седмици, а ми се струват цял живот.
Той нищо не отговори, а и тя остави мислите си да се скитат неизразени, после въздъхна.
— Как мислите, душата безсмъртна ли е? — попита тя.
Въпросът като че ли не учуди Уодингтън.
— Откъде да зная?
— Видях Уолтър, докато го миеха, преди да го сложат в ковчега. Изглеждаше много млад. Прекалено млад за мъртвец. Спомняте ли си оня просяк, когото видяхме, когато ме изведохте за пръв път на разходка? Тогава се изплаших не защото беше умрял, а защото в него имаше нещо нечовешко. Заприлича ми на животински леш. И сега, с Уолтър, в мене отново се породи същото чувство, само дето той по-скоро наподобяваше спряла машина. И това е, което ме плаши. А ако човек е само машина, тогава и страданието, и сърдечната мъка, и нещастието хорско са напусто.
Той нищо не отвърна, но очите му се зареяха из ширналия се в нозете им пейзаж. Необятният простор и веселото слънчево утро изпълниха сърцето му с радост. Спретнатите малки оризови поля се простираха докъдето стигаше поглед и на много места синьодрехи селяни напъваха впрегнато в биволи рало. Спокоен, щастлив пейзаж. Кити пак се обади първа.
— Не мога да ви обясня колко дълбоко ме трогна всичко, на което станах свидетелка в манастира. Тези монахини, те са чудесни, нищо че ме карат да се чувствам напълно ненужна. Те са се отказали от всичко — дом, родина, любов, деца, свобода; отказали са се и от онези нещица в живота, от които, мисля си понякога, е много по-трудно да се откажеш, като например цветя и зелени поля, разходки в есенен ден, книги и музика, удобства. Отказали са се, отрекли са се от всичко. И са го направили, за да се посветят на живот, пълен с жертви и лишения, смирение, убийствена работа и молитва. За всички тях този свят е само и единствено място за изгнание. Животът е кръст, който те безропотно носят, но през цялото това време в сърцата им гори желание, не, нещо много по-силно от желание: копнеж, трепетен, страстен копнеж по смъртта, която ще ги отведе при вечния живот.
Кити сплете пръсти и в погледа й се изписа терзание.
— Е, и?
— А ако няма вечен живот? Ако смъртта слага край на всичко веднъж завинаги? Тогава, значи, те са се отказали от всичко срещу нищо. Измамили са се, с други думи. Така излиза.
Уодингтън се замисли.
— Чудя се. Чудя се има ли някакво значение дали целта им е илюзия или не. Животът им сам по себе си е красив. Мисля си понякога, че единственото нещо, което ни възпира докрай да се погнусим от този свят, е красотата, която от време на време човек сам сътворява из хаоса. Картините на един, музиката на втори, книгите на трети, животът на четвърти. От всички тях най-богат на красота е красивият живот. Той е най-съвършеното произведение на изкуството.
Кити въздъхна. Думите му прозвучаха като жестока присъда. Но тя искаше да знае още.
— Били ли сте някога на симфоничен концерт? — продължи той.
— Да — усмихна се тя. — От музика нищо не разбирам, но с удоволствие я слушам.
— Всеки от оркестъра свири на собствения си инструмент и нехае за сложните съставки на общата хармония, която изпълва безразличното пространство. Всеки внимава само за собствената си малка част от цялото. Но всеки знае, че симфонията е прекрасна и дори никой никога да не я чуе, тя пак е прекрасна и затова с удоволствие изпълнява своята малка партия в нея.
— Онзи ден говорихте за Дао — подхвана Кити след известно мълчание. — Кажете ми, какво е това?
Уодингтън я погледна, поколеба се за миг и с лека усмивка на смешното си лице, отвърна:
— Това е пътят и пътникът. Това е вечният път, по който крачат всички същества, но от живо същество той не е сътворен, защото сам е живо същество. Той е всичко и нищо. От него иде животът, по него крачи и пак към него се връща най-подир. Той е четириъгълник без ъглите, звук, неуловим за ухото, и образ без форма. Той е необозрима мрежа с дупки колкото морето, през които нищо не минава. Той е светилището, в което има убежище за всички. Той е никъде, но и без да надничаш през прозореца, ще го видиш. Желай да не желаеш, учи той, и остави всичко да следва собствения си ход. Този, който е смирен, ще се запази цял. Този, който свежда глава, ще бъде изправен. Неуспехът е основа за успеха, а успехът — примамка за неуспеха, но кой може да предскаже времето на поврата? Този, който търси нежност, ще бъде като дете. Състраданието ще донесе победа за нападателя и безопасност за защитника. Силен е този, който победи себе си.
— Всичко това означава ли нещо?
— Понякога, загледан в звездите след няколко чаши уиски, си мисля, че може би наистина означава.
И двамата се умълчаха. И отново Кити първа наруши мълчанието.
— Кажете ми, „Песът вече свърши“ цитат ли е?
Устните на Уодингтън се извиха в усмивка, защото той знаеше отговора. Но може би в този миг чувствителността му бе докрай изострена. Кити не го гледаше, но нещо в нейното изражение го накара да излъже.