Полазиха я тръпки и пак усети оная сладка болка в сърцето си, която неизменно съпътстваше мислите й за Чарли. Струваше си все пак! Той каза, че може изцяло да разчита на него, а ако нещата стигнат дотам, че… Нека Уолтър да си вдига колкото ще скандали. Тя има Чарли, какво я интересува Уолтър. Дори по-добре, ако узнае. Никога не бе обичала Уолтър, а откакто се влюби в Чарли Таунзенд, ласките на съпруга й станаха съвсем непоносими за нея. Не искаше и да го знае. Но не виждаше как би могъл да докаже изневярата. Ако я обвини, тя ще отрича, но ако я притисне натясно, ще му наговори цялата истина в очите, а той да постъпва както намери за добре.
VI
Три месеца след сватбата Кити вече знаеше, че е сбъркала. Но това беше грешка повече на майка й, отколкото на нея самата.
В стаята имаше снимка на майка й и изтерзаната Кити спря поглед върху нея. Сама не знаеше защо я е поставила там, тъй като не бе много привързана към майка си. Имаше снимка и на баща си, но нея пазеше долу, върху рояла. Беше направена по повод назначаването му за старши адвокат, но нито перуката, нито тогата, с които бе сниман, успяваха да му придадат по-голяма внушителност — беше дребен съсухрен човек с уморени очи и с горна устна, по-голяма от долната. Фотографът — очевидно човек шегобиец — вероятно го бе подканил да погледне по-приветливо, но ефектът бе точно обратният. И именно това строго изражение, което мисис Гарстин бе взела за „по-съдийско“, я накара да избере снимката измежду безброй други, на които съпругът й гледаше с унил поглед и вечно увиснали ъгълчета на устата, сякаш изпаднал в поредната си депресия. На своята снимка мисис Гарстин носеше тоалета, с който се бе представила в кралския двор, когато мъжът й бе повишен в звание и произведен кралски адвокат. Изглеждаше величествена в кадифената си рокля с дълъг шлейф, с пера в косата, стиснала букет цветя. Ходеше изправена, с вирната глава. Беше на петдесет години — слаба, с плоски гърди, изпъкнали скули и голям, но добре оформен нос. Гъстата й черна коса беше винаги гладко вчесана и Кити подозираше, че я боядисва или поне леко я дооцветява. Хубавите й черни очи не знаеха покой и това бе най-забележителното нещо в иначе безстрастното й, гладко, жълтеникаво лице — докато разговаряше с някого, те непрекъснато играеха и смущаваха събеседника й. Плъзгаха се от главата до петите му, пробягваха по другите гости в стаята и пак се връщаха на него, за да го изучат, преценят, претеглят, като в същото време зорко следят и за всичко, което става наоколо, докато в един миг горкият събеседник проумява, че думите на мисис Гарстин нямат нищо общо с мислите й.
VII
Мисис Гарстин беше твърда, жестока, властна, амбициозна, стисната и глупава жена. Една от петте дъщери на ливърпулски юрист, тя бе срещнала Бърнард Гарстин по време на стажа му в Северния съдебен окръг. Тогава правеше впечатление на многообещаващ младеж и баща й бе предрекъл, че ще напредне. Но Бърнард Гарстин не напредна. Беше усърден, работлив и способен, но безволев. Мисис Гарстин го презираше, но признаваше, макар и с горчивина в душата, че за нея той е единственото средство да постигне успех в обществото и затова се зае да го подтиква по избрания от нея път. Все намираше за какво да му натяква. Бързо откри, че ако иска от него нещо, дълбоко противно на природата му, трябва само да му го навива на пръста, докато, напълно омаломощен, той отстъпи. Тя също не стоеше със скръстени ръце. Взе да обработва всички хора, които можеха да се окажат полезни в даден момент. Любезничеше с адвокатите, които възлагаха дела на съпруга й, и се подмилкваше на жените им. Угодничеше пред съдиите и техните съпруги. Ухажваше обещаващите политици.
В продължение на двайсет и пет години мисис Гарстин не беше поканила в къщата си нито един човек само по симпатии. Мине, не мине време, даваше големи приеми. Но стиснатостта й бе също така голяма, както и амбициите й. Не обичаше да харчи пари. Много се гордееше с това, че за пищните си приеми пръска два пъти по-малко от всички останали. Дългите й и претенциозни вечери бяха пресметливо подготвени и нищо не можеше да я убеди, че докато се хранят и разговарят, хората обръщат внимание и на това какво пият. Увиваше бутилки пенливо мозелско вино в салфетки и си въобразяваше, че гостите й го вземат за шампанско.
Бърнард Гарстин имаше прилична, но в никакъв случай не значителна клиентела. Момчета, завършили след него, отдавна го бяха задминали. Мисис Гарстин го накара да постави кандидатурата си в Парламента. Разноските по предизборната кампания се поемаха от партията, но тук отново прословутата й стиснатост попречи на амбицията й, защото тя не можа да надскочи сметкаджийските си съображения и с повечко щедрост да подкупи избирателите. Доброволните вноски, които Бърнард Гарстин направи в безброй фондове, както се очаква от всеки кандидат, винаги се оказваха крайно пестеливи. Не спечели изборите. Въпреки че мисис Гарстин с удоволствие би станала жена на член на Парламента, тя понесе поражението мъжки. Покрай кандидатурата на мъжа си обаче успя да се запознае с много видни особи и от това общественото й положение се утвърди. Тя знаеше, че в Парламента Бърнард никога не би успял да се наложи. Но държеше на неговото членство само за да може да разчита на подкрепата на партията, която щеше да дойде, ако привлечеше за нея двама-трима от колебаещите се.
Но Бърнард продължаваше да бъде младши адвокат, докато мнозина, далеч по-млади от него, вече носеха копринена тога. Крайно време беше и той да се добере до коприната и не само защото в противен случай не можеше да се надява на съдийско място, но заради самата нея — поболяваше се, когато на прием трябваше да се яви след жени, десет години по-млади от нея. Тук обаче тя срещна у мъжа си упоритост, на която съвсем не бе свикнала. Той се опасяваше, че като кралски адвокат може да остане съвсем без клиентела. Все едно да оставя питомното, та да гоня дивото, каза й той тогава, на което тя троснато му отвърна, че пословиците са утешение само за мекушавите глупаци. Като това не помогна, той й спомена за реалната опасност доходът му да спадне наполовина, защото знаеше, че това е единственият сериозен довод в нейните очи. Но тя не искаше и да чуе. Нарече го слабохарактерен и не го остави на мира, докато най-сетне, както винаги, той отстъпи. Подаде молба за кралски адвокат и молбата му бе уважена начаса.
Но опасенията му се оправдаха. Не се прояви като кралски адвокат, делата му намаляха. Той обаче с нищо не издаде огорчението си и ако упрекваше мисис Гарстин, то бе само дълбоко в душата си. Може би наистина се затвори повече в себе си, но и преди гласа му рядко се чуваше в къщата, така че никой от семейството не забеляза промяната. Дъщерите му гледаха на него единствено като на източник на доходи и намираха, че е съвсем естествено той да се изтрепва от работа, за да им осигури дом, храна, дрехи, пътувания и пари, но като разбраха, че средствата им са намалели, и то по негова вина, към предишното им равнодушие се прибави и презрително раздразнение. И през ум не им минаваше да се запитат какво ли изпитва този смирен човечец, който излиза призори и се връща по здрач. За тях той беше като чужденец, но поради обстоятелството, че им бе баща, те смятаха, че е длъжен да ги обича и боготвори.
VIII
И все пак на мисис Гарстин не й липсваше кураж — факт, който сам по себе си бе достоен за възхищение. В кръга, където се движеше — а за нея той представляваше цялото общество, — никой не разбра всъщност колко много я бяха смазали неосъществените й амбиции. Тя изобщо не промени начина си на живот. С помощта на пресметлив разчет успя да запази пищността на приемите си, а приятелите продължаваше да посреща с онази добре заучена веселост, която владееше до съвършенство. Притежаваше солиден запас от повърхностни теми, по които с лекота се плъзгаше и които в обществото минаваха за светски разговори. Винаги беше добре дошла в компанията на хора, затруднявани от безсмислените приказки, защото не съществуваше тема на разговор, която да й се опре, пък и винаги можеше да се разчита на уместните й забележки в случай на неловко мълчание.