— Може и да е, но аз не го зная — уморено отвърна той. — Защо?
— А, нищо. Мина ми през ума. Прозвуча ми познато.
И отново последва умълчаване.
— Когато останахте насаме със съпруга си — поде Уодингтън след малко, — аз си поговорих с полковия медик. Смятах, че трябва да научим повече подробности около смъртта на доктора.
— И какво?
— Той се държа доста истерично. Дори не можах да разбера какво точно искаше да ми каже, но все пак успях да изкопча от него, че съпругът ви се е заразил, докато е правил експериментите си.
— Той непрекъснато правеше някакви експерименти. Нали знаете, не беше точно лекар, а бактериолог и затова толкова държеше да дойдем тук.
— Но от думите на полковия лекар не можах да си изясня дали се е заразил случайно, или е правил експериментите върху себе си.
Кити пребледня като платно. Тръпки я побиха при мисълта за такава възможност. Уодингтън улови ръката й.
— Простете, че пак подхванах тази тема — започна той с тих и нежен глас, — но си помислих, че това може малко да ви утеши. Знам, че в такива случаи човек рядко успява да каже нещо наистина утешително, но реших, че ако знаете, че Уолтър е умрял като мъченик на науката или на дълга си, от това може би ще ви поолекне.
Кити нервно сви рамене.
— Уолтър умря от разбито сърце — каза тя.
Уодингтън замълча. Тя бавно се обърна и го погледна в очите. Лицето й бе бяло и безжизнено.
— Какво искаше да каже с това: „Песът вече свърши“? Какво?
— Това е последната строфа на Голдсмитовата „Елегия“.
LXVII
На следващата сутрин Кити отиде в манастира. Момичето, което й отвори, като че ли се изненада, че я вижда. Едва започнала работа, и при нея пристигна игуменката. Приближи се и взе ръката й.
— Радвам се, че ви виждам, скъпо дете. Показвате силен дух, като се връщате тук толкова скоро след сполетялата ви скръб, а още и мъдрост, защото, сигурна съм, работата ще ви разсее.
Кити сведе зачервените си очи, не искаше игуменката да наднича в сърцето й.
— Ненужно е да ви уверявам как искрено ви съчувстват всички тук.
— Много мило — прошепна Кити.
— Ние непрекъснато се молим за вас и за душата на вашия непрежалим съпруг.
Кити замълча. Игуменката пусна ръката й и с хладен, повелителен тон й изреди задачите за деня. Погали две-три дечица по косицата, погледна ги отвисоко, но пленително и се упъти към зовящите я дела.
LXVIII
Измина седмица. Кити шиеше, когато игуменката влезе в стаята и седна до нея. Изгледа я изпитателно.
— Скъпа, вие сте много сръчна с иглата. Това е дарба, която рядко се среща сред младите жени в наше време.
— Наследила съм я от майка си.
— Сигурна съм, че за майка ви ще бъде голяма утеха да ви види отново.
Кити я погледна. Имаше нещо в гласа на игуменката, от което словата й никога не звучаха като плоски любезности. Тя продължи:
— Оставих ви да се върнете тук след смъртта на съпруга ви, защото смятах, че работата ще ви разсее. Не мислех, че сте в състояние да тръгнете за Хонконг веднага — пътят е дълъг и изморителен, — нито пък да стоите сама вкъщи, където мислите за тежката загуба биха ви погубили. Но оттогава измина една седмица. Време е да си вървите.
— Майко, аз не искам да си тръгвам. Искам тук да остана.
— Тук вече нищо не ви задържа. Пристигнахте, за да сте до съпруга си. Съпругът ви не е жив. Много скоро в това състояние ще имате нужда от повече грижи и внимание, които тук са немислими. Ваш дълг е, дете мое, да направите всичко възможно за благополучието на съществото, с което Бог ви е дарил.
Кити замълча със сведен поглед, после изрече:
— Бях останала с впечатлението, че тук върша полезна работа и тази мисъл ми доставяше удоволствие. Надявах се, че ще ми разрешите да помагам, докато епидемията бъде окончателно ликвидирана.
— Ние всички сме ви много благодарни за оказаната помощ — отвърна й игуменката, леко усмихната, — но сега, когато епидемията позамря и рискът е далеч по-малък, аз разреших на две сестри от Кантон да дойдат. Очаквам ги всеки момент и когато пристигнат, за вас не ще има работа.
На Кити й прималя. Тонът, с който бе казано всичко това, не предполагаше възражение — тя познаваше добре игуменката, за да знае, че няма място за молби. Дори фактът, че трябваше да увещава Кити, вече бе обагрил гласа й ако не с раздразнение, то поне с нетърпящи възражение нотки.
— Мистър Уодингтън бе така любезен да запита за мнението ми.
— А щеше да направи по-добре да си гледа работата — прекъсна я Кити.
— И да не беше го направил, аз все едно щях да му кажа какво мисля по въпроса — невъзмутимо продължи игуменката. — В момента вашето място не е тук, а при майка ви. Мистър Уодингтън е издействал голяма охрана от полковник Ю, за да пътувате в пълна безопасност, и е уговорел носачи и кулита. Прислужницата ще ви придружи и в градовете по пътя ще бъде съобщено да се погрижат за вашия подслон. Всъщност сторено е всичко възможно, за да пътувате удобно.
Кити сви устни. Можеха поне да се посъветват с нея, преди да уреждат въпрос, който засягаше единствено и само нея. Едва се сдържа да не бъде груба.
— И кога тръгвам?
Игуменката остана съвършено спокойна
— Колкото по-скоро пристигнете в Хонконг, а оттам и в Англия, толкова по-добре, детето ми. Сметнахме, че ще искате да потеглите вдругиден призори.
— Толкова скоро!
На Кити й се доплака. Но така си беше. Мястото й не бе тук.
— Много бързате да се отървете от мен. — В гласа й прозвуча обида.
Почувства как игуменката се отпусна успокоена. Разбрала бе, че Кити е готова да се подчини и несъзнателно смени тона. Гласът й се накъдри от медени нотки.
С тънкото си чувство за хумор Кити премига няколко пъти, мислейки, че дори и светците обичат все тяхното да става.
— Не смятайте, че не съм успяла да оценя добротата на сърцето ви, дете мое, и възхитителното състрадание, което и сега не ви дава да изоставите задълженията, с които доброволно се нагърбихте.
Кити бе заковала поглед право пред себе си и едва забележимо сви рамене. Добре знаеше, че не можеха да й се припишат такива висши добродетели. Тя искаше да остане, защото нямаше при кого да отиде. И още заради това странно усещане, че никой на света не дава пукната пара за нея.
— Не мога да разбера откъде идва тази неохота да се приберете у дома — настоятелно изрече игуменката с иначе благ глас. — Да знаете само колко от чужденците биха дали мило и драго да се махнат оттук начаса.
— Но не и вие, нали, майко?
— О, детето ми, при нас нещата стоят другояче. Идвайки тук, ние знаем, че идваме завинаги.
От наранените й чувства у Кити се породи едно недотам благородно желание: на всяка цена да узнае онази съставка в сплавта на неуязвимата им вяра, която прави монахините така безнадеждно непристъпни за всякакви човешки страсти. Искаше да провери дали у игуменката бе останала макар и една човешка слабост.
— Смятах, че е непоносимо трудно завинаги да се разделиш с обичаните хора, с родната къща, където си израсъл.
Игуменката се поколеба за миг, но нищо не засенчи ведрината на красивото й строго лице.
— На моята вече грохнала майчица й е много мъчно, защото аз съм единствената й дъщеря, и тя би дала всичко, за да ме види поне веднъж, преди да умре. И аз бих искала да й даря това щастие. Но то е невъзможно и ще трябва да изчакаме, докато и двете се срещнем отново в рая.
— И все пак, когато човек си помисли за тези, които го обичат, не може да не се запита има ли право така едностранно да пререже връзките.
— Питате ме дали съжалявам за направената от мен стъпка в живота? — отведнъж лицето на игуменката засия. — Не, ни най-малко. Замених един тривиален и лишен от стойност живот за живот на саможертва и молитва.
Последва кратко умълчаване и тогава игуменката, вече не така тържествено, продължи усмихната: