— Ще ви помоля да вземете едно пакетче и да го изпратите от Марсилия. Нямам доверие на китайската поща. Сега ще ви го донеса.
— Може и утре да ми го дадете — обади се Кити.
— Утре вие ще бъдете прекалено заета, за да дойдете чак дотук, скъпо мое дете. По-добре да се сбогуваме отсега.
Тя се изправи и напусна стаята с онова непринудено достойнство, което нищо не бе в състояние да накърни. След миг влезе сестра Сен Жозеф. Беше дошла да се сбогува. Изрази надежда, че Кити ще пътува удобно — без съмнение ще бъде в безопасност, тъй като полковник Ю ще се погрижи за охраната, то на сестрите, които все пътуват сам-сами, нищо не им се случва, ама за по-сигурно. А на нея понася ли й морето? О, тя пък как зле се почувствала при една буря в Индийския океан. Майката на Кити сигурно ще се радва отново да види дъщеря си, а тя нека бъде внимателна и да се грижи за себе си, защото сега е отговорна и за малката душичка, която носи, а те от своя страна ще се молят за нея, тя лично непрестанно ще се моли за нея и за малкото бебче, и за душата на клетия безстрашен доктор. Както винаги бе словоохотлива, мила и любезна; и все пак Кити добре усещаше, че за сестра Сен Жозеф (с вперен във вечността взор) тя си остава дух без тяло, без плът. Идеше й да сграбчи пълната добродушна монахиня за раменете, да я раздруса хубаво и да й извика: „Не знаеш ли, че аз съм човешко същество, нещастно и самотно, че жадувам за любов и нежност, че имам нужда от подкрепа, не можеш ли за миг поне да извърнеш лицето си от Бога и да ме дариш с малко състрадание, не с християнско състрадание, което поднасяш на всички несретници, а с човешко състрадание, предназначено за мене лично?“ Тази мисъл извика усмивка на Китините устни: колко ли ще се изненада сестра Сен Жозеф, ако може да чуе всичко това? То сигурно само ще да потвърди подозренията й, че всички англичани са луди.
— За щастие добре понасям плаването по море — отвърна Кити. — Никога не съм страдала от морска болест.
Игуменката се върна със спретнато пакетче.
— Това са носни кърпички, които специално съм подготвила за именния ден на майка ми — каза тя. — Инициалите са избродирани от нашите малки храненичета.
Сестра Сен Жозеф настоя да покаже на Кити превъзходната работа на момиченцата и игуменката развърза пакета със снизходителна, пренебрежителна усмивка. Кърпичките бяха от много фин лен и над сложните завъртулки на всеки от инициалите бе избродиран венец от ягодови листа. След като Кити искрено се възхити от изработката, кърпичките бяха отново сгънати, а пакетът — лично връчен. Сестра Сен Жозеф с едно jе и няколко любезни общоприети поздрава се отдалечи. Кити разбра, че е време да се сбогува с игуменката. Тя й благодари за отзивчивостта. Двете тръгнаха по голите белосани коридори.
— Няма ли да ви затрудня, ако помоля да изпратите пакета от Марсилия с препоръчана поща? — попита игуменката.
— Ни най-малко — отвърна Кити.
Тя погледна адреса. Името звучеше много величествено, но не то, а мястото привлече вниманието й.
— Но това е замък, който съм виждала веднъж, когато с приятели обикаляхме Франция с кола.
— Много е възможно — отвърна игуменката. — Два пъти седмично замъкът ни е отворен за посетители.
— Мисля, че ако се бях родила в такова красиво място, никога не бих имала куража да го напусна.
— Разбира се, той представлява исторически паметник. Лишен е от уют. Ако съжалявам за нещо, то е за малкия замък, в който живеехме, когато бях малка. Намираше се в Пиренеите. Родена съм сред рева на морските вълни. Не отричам, че понякога ми се ще отново да ги чуя как се блъскат о скалистия бряг.
Неизвестно защо, но Кити остана с впечатлението, че игуменката я гледа с насмешка. Но ето, вече стигнаха до малката манастирска порта. За най-голямо учудване на Кити игуменката я притегли в обятията си и я целуна. Допирът на бледите устни до страните й — целуна я първо по едната буза, сетне по другата — бе така неочакван, че тя се изчерви и натъжи.
— Сбогом и Бог да ви благослови, дете мое. — Задържа я още миг в прегръдките си. — Помнете, че да вършим задълженията си, е нищо, то се изисква от нас и не е по-похвално от това да си измием ръцете, когато са мръсни, единствено любовта към дълга има значение; когато любовта и дългът се слеят, тогава Бог е с нас и щастието е безбрежно.
Манастирската врата се хлопна за последен път зад гърба й.
LXIX
Уодингтън и Кити тръгнаха нагоре по хълма, хвърлиха още по един поглед към гроба на Уолтър и при арката се сбогуваха. За последен път Кити се вгледа в заоблената загадъчна ирония на този паметник и почувства, че сега вече и тя може да му отвърне със същата ирония. Качи се в паланкина си. Дните се занизаха един след друг. Крайпътните гледки, още свежи в паметта й от неотдавнашното пътуване в обратната посока, служеха за фон на мислите й и, натежали от ново съдържание, добиваха релефна плътност, подобно на картини, гледани през стереоскоп. Натоварените кулита се движеха без ред и строй — двама-трима накуп, стотина ярда след тях изостанал самотник, след него още двама или трима; войниците от охраната неохотно тътреха крака по двайсет и пет мили на ден; за прислужницата й бяха определени двама носачи, а за нея — четирима, не защото бе по-тежка, а по-високопоставена. От време на време срещаха огънати под тежък товар кулита да преплитат крака в индийска нишка, от време на време пък китайски сановник в носилка, който с любопитство оглеждаше бялата жена, или пък селяни в избелели сини дрехи и широкополи шапки, поели към пазара, или жена — ту млада, ту стара — забързано да ситни по пътя.
Странните картини като гоблен се разстилаха пред погледа й — живи, пъстри и пропити с неочаквано достойнство — и служеха като декор за играта на бледните, загадъчни сенки, които населяваха нейното въображение. Струваха й се съвършено нереални. Мей Дан Фу с назъбените си зидове й приличаше на старовремски град от реквизита на някой театър. Монахините, Уодингтън и неговата любима от Манджурия бяха като маски на герои от поетична драма, а останалите — тези, които пъплеха из криволичещите улици, и онези, които умираха — бяха като безименни статисти. Разбира се, всички те, всичко това имаше своето значение, но какво бе то? Сякаш пред очите й се разиграваше ритуален танц — древен и загадъчен — и тя знаеше, че всеки такт и всеки жест има свой смисъл, но ключът към този смисъл й убягваше, убягваше й.
На Кити й се струваше невероятно (ето, една старица в синьо, блеснало на слънцето като лазурит, я задмина по пътечката; лицето й, покрито с мрежа от бръчици, приличаше на патинирана от времето маска с цвят на слонова кост; тя ситнеше напред и се подпираше на дълга, черна тояжка), да, невероятно й се струваше на Кити, че двамата с Уолтър са участвали в необикновен и нереален танц. При това в главните роли. Тя — насмалко да загуби живота си, той — вече пръст. Шега ли беше всичко това? Или може би само сън, от който тя изведнъж ще се сепне и ще въздъхне с облекчение. Случилото се й изглеждаше далечно и призрачно. Странно как безплътни й се струваха героите от този театър на фона на слънчевата действителност. Имаше чувството, че това бе само прочетен от нея разказ, четиво, което малко я засягаше. Откри, че вече не си спомня ясно дори чертите на Уодингтъновото лице, което й бе така добре познато.
Тази нощ трябваше да нощуват в града на Западната река, от който тя щеше да вземе парахода. Оттам до Хонконг пътуването трае само една нощ.
LXX
Отпърво се срамуваше за това, че не пророни и сълза при смъртта на Уолтър. Това й изглеждаше ужасно безсърдечно. Като си помисли човек, очите на китайския офицер, полковник Ю, бяха пълни със сълзи през цялото време. Смъртта на Уолтър дойде като най-неочакван удар. Как мъчително й липсваха неговите стъпки, които никога повече не чу край бунгалото, и присъствието му в къщата сутрин, когато се къпеше в дървеното китайско корито. Беше жив и изведнъж — вече го няма. Монахините се удивляваха на християнската й сдържаност и се възхищаваха от куража, с който понесе загубата. Но прозорливият Уодингтън разбра всичко; при цялото му мълчаливо съчувствие тя усети, че той — как да го каже? — той тайничко се подсмихва. Разбира се, смъртта на Уолтър я съкруши. Тя никога не бе желала той да умре. Но в края на краищата не го обичаше, никога не го бе обичала; приличието изискваше да показва подобаваща за случая скръб; би било грозно и вулгарно дори да позволи някому да надникне в сърцето й, но беше изстрадала достатъчно, за да се преструва пред себе си. Последните няколко седмици поне на това я бяха научили и ако понякога наистина се налага да излъжеш пред другите, то себе си да лъжеш е жалко и недостойно. Тя съжаляваше, че Уолтър умря при такива трагични обстоятелства, но тъгата й бе чисто човешка, такава, каквато би чувствала при загубата на свой познат. Не отричаше, че Уолтър притежаваше възхитителни качества като човек, но така или иначе тя не го харесваше, той я отегчаваше. Не можеше да каже, че смъртта му й е донесла облекчение, дори ако бе способна някак да го възкреси, тя би го сторила на минутата, но как да не признае, че до известна степен тази смърт освободи нейния път в живота. Заедно те никога нямаше да бъдат щастливи, а да се разделят, щеше да бъде ужасно трудно. Собствените й чувства я изненадваха и плашеха, мислеше си, че ако узнаят за тях, хората ще я сметнат за жестока и коравосърдечна. Но нямаше да узнаят. Почуди се дали всеки таи в сърцето си по някоя срамна тайна, която ревностно укрива от хорското любопитство.