Кити не се взираше в бъдещето и не правеше планове. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че иска престоят й в Хонконг да бъде колкото е възможно по-кратък. С ужас мислеше за пристигането си в колонията. Предпочиташе да продължи да обикаля тази засмяна, дружелюбна страна върху паланкина, като безстрастен наблюдател да съзерцава фантасмагорията на живота и всяка нощ да я сварва под различен покрив. Но, разбира се, чакаше я нещо съвсем различно: когато пристигне в Хонконг, ще отседне в хотел, ще се заеме с освобождаването на къщата и продажбата на мебели; ще мине и без Таунзенд. Дано и той има благоразумието да не се мярка пред очите й. И все пак щеше й се да го види поне още веднъж, за да му каже за какво презряно създание го смята.
Но какво значение има Чарлс Таунзенд?
Както богатата звучност на арфата пронизва сложната симфонична хармония с трепетното си арпеджо, така една мисъл неумолимо опъваше струните на сърцето й. Именно тази мисъл придаваше екзотичен блясък на оризовите ниви, тя разчупваше бледите й устни в плаха усмивка, колчем някой голобрад младеж наперено я задминаваше, поел към пазара с грейнал и дързък поглед, и пак тя превръщаше многолюдните градове по пътя й в приказни поселища. Холерният град бе затвор, от който тя бе успяла да се спаси и сега преоткриваше небесната синева и радостта от ласката на бамбуковите клончета, препречили пътя й със закачлива грациозност. Свобода! Това бе мисълта, която пееше в душата й и превръщаше неясното бъдеще в искряща виделина, така както слънчев лъч пръсва сутрешната речна мараня и тя грейва с хиляди звездици. Свободна! Не само от отегчителната връзка и потискащото я съжителство, не само от заплашващата я смърт, но и от унизителната любов; свободна от всякакви сърдечни връзки, свободна като безплътен дух — волен, смел и нехаещ за бъдещето.
LXXI
Когато параходът пусна котва в Хонконг, Кити, която до този момент бе стояла на палубата, за да наблюдава пъстрото оживление по реката, се прибра в каютата си, за да провери дали прислужницата е стегнала багажа. Погледна се в огледалото. Носеше черно — монахините й бяха боядисали една рокля, — но не пълен траур, и в този миг се сети, че щом се установи в града, ще трябва да се погрижи и за това. Одеянията на скръбта биха били чудесен параван за окриления й дух. На вратата се почука. Прислужницата отвори.
— Мисис Фейн!
Кити се обърна и видя лице, което в първия момент не разпозна. Но изведнъж сърцето й заби лудо и по страните й изби тъмна червенина. Беше Дороти Таунзенд. Изненадата на Кити бе толкова голяма, че тя не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Но мисис Таунзенд влезе в каютата и я прегърна като стара приятелка.
— О, скъпа моя, скъпа моя, така ужасно съжалявам за случилото се.
Кити изтърпя целувката й. Беше доста изненадана от тази прочувственост у жена, която винаги бе смятала за студена и безстрастна.
— Много мило от ваша страна — измънка Кити.
— Хайде да излезем. Прислужницата ще се погрижи за багажа ви, пък и моите слуги чакат отвън.
Кити се остави да я хване под ръка и да я поведе навън, като в същото време забеляза, че добродушното й, обрулено от вятъра лице носи израза на истинска загриженост.
— Параходът ви пристигна по-рано. За малко да закъснея — каза мисис Таунзенд. — Нямаше да си простя, ако ви бях изпуснала.
— Да не би специално за мен да сте дошли? — възкликна Кити.
— Разбира се.
— Но откъде научихте за пристигането ми?
— Мистър Уодингтън ми телеграфира.
Кити извърна лице. В гърлото й заседна буца. Странно, но тази неочаквана любезност я развълнува. Едва сдържаше сълзите си. И така й се искаше Дороти Таунзенд да се махне. Но Дороти взе безжизнено отпуснатата й ръка и я стисна окуражително. На Кити й стана неловко от тази показност на чувства у иначе сдържаната мисис Таунзенд.
— За нас с Чарли ще е голяма чест, ако, докато сте в Хонконг, отседнете у дома.
Кити рязко издърпа ръката си.
— Много мило от ваша страна, но не мога.
— Трябва. Не бива да оставате съвсем самичка в собствената си къща. Това би било ужасно. Всичко съм уредила. Ще си имате лична гостна, в която ще можете да се храните, ако не желаете да споделяте нашата трапеза. И двамата държим да ни гостувате.
— Аз и нямам намерение да се връщам в къщата. Канех се да наема стая в хотел „Хонконг“. В никакъв случай не бих могла да ви притеснявам.
Предложението на мисис Таунзенд я бе сварило съвсем неподготвена. Тя се обърка и раздразни. Ако Чарли притежаваше макар и капка чувство за приличие, не би разрешил на жена си да й дотяга с тази глупава покана. Тя не желаеше да се чувства задължена и на двамата.
— Не, не мога да понеса мисълта, че вие ще живеете в хотел. Точно сега хотелът е съвсем неподходящо място за вас. Пълно е с хора и оркестърът свири непрекъснато. Хайде, съгласете се да дойдете у дома. Обещавам ви, че ние с Чарли изобщо няма да ви безпокоим.
— Не разбирам защо трябва да проявявате такава любезност към мен — започна Кити с чувството, че е изчерпала почти всичките си аргументи, без да може да намери сили за едно рязко и категорично „не“. — Боя се, че точно сега не ми е до съжителство с чужди хора.
— Но нима ние сме чужди хора? О, така бих искала да не сме, така бих искала да ми позволите да бъда ваша приятелка — Дороти плесна с ръце и гласът й, хладният й, решителен и авторитетен глас, затрепери сълзливо. — Така много искам да дойдете. Виждате ли, желая да поправя пред вас някои от старите си грешки.
Кити не я разбра. За какви грешки ставаше дума?
— Истина е, че отпърво не ми се понравихте много-много. Избързах с преценката си. Аз съм много старомодна и затова може би недостатъчно толерантна към хората.
Кити я изгледа недоверчиво. Всъщност Дороти искаше да каже, че отпърво я е сметнала за простачка. Въпреки че лицето й остана съвършено безизразно, дълбоко в душата си Кити се изсмя доволно. Вече никак не я интересуваше кой какво мисли за нея!
— Но като чух как сте тръгнали със съпруга си в онова гибелно място, почувствах се като малодушна мерзавка. Почувствах се ужасно унизена. Вие постъпихте красиво и смело. Направихте всички ни да изглеждаме като евтини еснафки — и сълзите рукнаха по милото й, грозновато лице. — Не мога да ви опиша как ви се възхищавам и колко ви уважавам заради тази постъпка.
Кити сведе поглед. Беше пребледняла. Кому са нужни тези излияния? Ето на, взе, че се трогна. И все пак у нея остана лека досада от тази глупачка, която бе повярвала на лъжите.