— Ако наистина толкова настоявате да ме приютите, аз разбира се, с удоволствие ще приема — въздъхна тя.
LXXII
Таунзендови живееха на Върха, в къща с широк изглед към морето, в която по правило Чарли не се връщаше за обяд, но в деня на Китиното пристигане Дороти (те двете бяха вече на „ти“) й съобщи, че ако тя няма нищо против, съпругът й с удоволствие ще отскочи да я поздрави с добре дошла. Кити си помисли, че и бездруго ще трябва да го срещне, затова е по-добре да го срещне веднага, и с мрачна ирония се замисли за неудобството, което щеше да му причини. За нея беше ясно, че идеята за поканата се е породила в главата на съпругата му, но независимо от чувствата си, той я е одобрил на минутата. Кити познаваше огромното му желание да прави добрини, а в случая любезното гостоприемство беше точно такава една постъпка. Но той едва ли би могъл да си спомни последния им разговор, без да почувства горчивина и унижение: за суетен мъж като Таунзенд това е като неизлечима язва. Щеше й се да вярва, че е успяла да го нарани толкова, колкото и той нея. Сигурно вече я мразеше. За себе си знаеше, че е доволна, задето не го мрази, а само го презира. Мисълта, че независимо от чувствата му той ще трябва да се държи към нея с подобаваща учтивост, я караше да изпитва жлъчно задоволство. Когато тя излезе от кабинета му онзи следобед, сигурно е въздъхнал с облекчение и надежда, че никога повече няма да я види.
А сега, седнала в едно кресло до Дороти, Кити очакваше пристигането му. Не можеше да отрече, че умереният разкош на гостната й допада. На много места в стаята се виждаха вази с красиви цветя, стените бяха украсени с хубави картини, щорите бяха спуснати и вътре цареше приятна и уютна прохлада.
Чу се шум от мотор на кола, която спря отпред, и след малко Чарли влезе в стаята.
— Закъснях ли? Дано не съм ви накарал да чакате. Трябваше да се видя с губернатора и не успях да се измъкна по-рано.
Приближи се до Кити и взе двете й ръце.
— Толкова много се радвам, че сте отново сред нас. Дороти сигурно вече ви е казала колко държим да останете тук и да се чувствате като у дома си. Но аз също бих искал да ви го повторя. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако мога да ви помогна с нещо. — Очите му гледаха с очарователна искреност; а дали виждаше иронията в нейните? — Не умея да говоря при такива случаи, нито пък ми се ще да изглеждам глупак във вашите очи, но едно нещо искам да знаете, и то е, че най-искрено съжалявам за смъртта на съпруга ви. Той беше много свестен човек и ще липсва на всички ни.
— Чарли, недей… — обади се жена му. — Сигурна съм, че Кити добре разбира… А, ето и коктейлите.
Както си бе обичаят на чужденците в Китай, две момчета в ливреи влязоха в гостната с подноси пикантни хапки и коктейли. Кити нищичко не докосна.
— Не, не, трябва да пийнете малко — настоя Таунзенд с обичайния си любезно-нехаен маниер. — Ще ви подейства добре, пък и откакто сте напуснали Хонконг, едва ли сте вкусвали коктейл. В Мей Дан Фу, ако се не лъжа, не доставят лед.
— Не се лъжете — отвърна Кити.
В миг пред очите й изплува онзи рошав просяк, проснат умрял под зида в сини дрипи, през които се виждаха мършавите му крака.
LXXIII
Влязоха в трапезарията. Чарли, седнал на почетното място, с лекота поддържаше разговора. След първите няколко думи на съболезнования той взе да се отнася с Кити не като с жена, изстрадала ужасите на холерна епидемия, а като с гостенка от Шанхай, която след лека операция от апандисит е дошла в Хонконг да се поразсее; като с жена, която се нуждае от развеселяване, а той бе готов да й го предостави. Според него най-добрият начин да я накара да се почувства като у дома си бе, като се държи с нея, сякаш е член от семейството им.
Беше тактичен мъж. Заговори за есенните конни надбягвания, за поло (о, за Бога, ако не смъкне малко от теглото си, ще трябва завинаги да се откаже от полото), за тазсутрешния си разговор с губернатора. Разказа за приема, устроен на адмиралския флагмански кораб, за положението в Кантон, за състезанията по голф в Луан. Докато го слушаше, Кити изведнъж се усети така, сякаш никога не бе напускала Хонконг. Струваше й се невероятно, че там, в провинцията, на не повече от стотина мили (колкото от Лондон до Единбург, нали така?) мъже, жени и деца мрат като мухи. Скоро тя се улови, че сама словоохотливо разпитва за еди-кого си, дето си бил счупил врата при поло, и дали мисис еди-коя си се е върнала в Англия, дали мисис не знам коя си ще участва в следващия турнир по тенис. Чарли подхвърляше безвкусните си шегички и тя не спираше да се усмихва.
— Ето, тя вече изглежда по-добре — обърна се Чарли към жена си. — Преди малко беше толкова бледа, че ме уплаши, а сега страните й вече се наляха с цвят.
Но докато участваше в разговора, ако не духовито (защото долавяше, че нито Дороти, нито Чарли с възхитителното му чувство за приличие биха одобрили това), то поне оживено, Кити внимателно наблюдаваше своя домакин. В изминалите няколко седмици, през които умът й бе така отмъстително зает с него, в съзнанието й бе израсъл един много жив негов портрет, в който гъстата му къдрава коса бе станала по-дълга, но както винаги добре пригладена и лъснала от брилянтин, с помощта на който прикриваше белите си коси; при този портрет лицето му бе червендалесто, мрежата от бледо морави венички — по-гъста, и челюстта — ужасно масивна. Имаше и двойна брадичка, която ясно се виждаше, щом забравеше да подпре главата си с ръка и по този начин да я прикрие, а в тези рошави прошарени вежди, които леко я отвращаваха, имаше нещо маймунско. Движенията му бяха тромави и въпреки грижливата диета и тениса в този въображаем портрет той си оставаше един пълен човек на средна възраст със затлъстяло тяло и вдървени стави. Елегантните костюми като че ли му бяха възтесни и прекалено младежки за него.
Но като влезе в гостната преди обяда, Кити страшно се изненада (и може би именно този шок бе засилил бледността й), защото откри, че нейното въображение й бе изиграло странен номер: той изобщо не изглеждаше така, както си го бе представяла през всичките тези седмици. Тя едва не се присмя гласно на себе си. Косата му съвсем не бе прошарена — е, виждаха се няколко бели косъма по слепоочията, но те му отиваха, лицето му не бе червендалесто, а с хубав слънчев загар, главата му бе вирната пленително над мъжествения врат, той не беше дебел, нито застарял: всъщност можеше да се каже, че дори е слаб и фигурата му бе съвършено запазена — как да го вини човек, че толкова се гордее с нея? С една дума, приличаше повече на младеж, отколкото на мъж, прехвърлил четирийсетте. И, разбира се, много добре умееше да се облича, това поне не можеше да му се отрече: винаги ходеше спретнат, чист и елегантен. Какво й бе станало, та си бе въобразила всичките тези грозотии за него? Бе един много хубав мъж. За щастие тя знаеше истинската му цена. Не ще и дума, винаги е признавала приятните, медени нотки в гласа му, а гласът бе единственото нещо, което се беше запазило непроменено: той й напомни фалша на всяка изречена от него дума, богатата му тоналност и топлина сега кънтяха още по-лъжовно в ушите й и тя се зачуди как изобщо се е оставила да я измами. Очите му бяха красиви: те бяха най-чаровното нещо в него — меки, сини, бляскави — и дори когато дрънкаше глупости, те пак грееха пленително. Трудно беше да им устоиш.
Най-накрая сервираха кафето и Чарли запали пура. Погледна часовника си и стана.
— За съжаление, прекрасни дами, ще трябва да ви напусна. Време е да се връщам в кантората. — Спря се и стрелна Кити с прелъстителен поглед. — Няма да ви безпокоя ден-два, докато си отпочинете, но след това бих желал да проведем един малък делови разговор.
— С мен ли?
— Да уредим въпросите, свързани с къщата, нали знаете, а да не забравяме и мебелите.
— Но аз и сама мога да си наема адвокат. Не виждам защо и с това да ви обременявам.
— Не си мислете, че ще ви разреша да пръскате пари по адвокати. За всичко ще се погрижа аз. Нали знаете, че имате право на пенсия: лично ще говоря с негово превъзходителство по въпроса и ще се опитам да издействам нещичко отгоре. Оставете на мен. Засега обаче трябва да почивате. От вас се иска само да се възстановите бързо, нали така, Дороти?