— Точно така.
Той направи лек поклон пред Кити, а после мина покрай стола на жена си, взе ръката й и я целуна. Повечето англичани имат ужасно глупашки вид, като се наведат да целунат женска ръка, но неговият жест бе изпълнен с красота и изящество.
LXXIV
Чак след като окончателно се настани в дома на Таунзендови, Кити се почувства истински уморена. Удобствата и непривичният за нея разкош уталожиха напрежението, натрупано от предишния й живот. Бе забравила насладата от леността, удоволствието от красивата обстановка и грижливото внимание. С въздишка на облекчение отново потъна в охолния живот на пищния Изток. Не й бе неприятно да бъде обект на тактичното и сдържано любопитство от страна на домакините и техните приятели. Но тъй като траурът й бе съвсем отскорошен, все още бе немислимо да се устройват каквито и да било забави, въпреки че всички важни дами от колонията (съпругата на негово превъзходителство, съпругите на адмирала и на главния съдия) я посетиха на чай. Съпругата на негово превъзходителство каза, че той много би желал да я види и че тя самата ще се радва, ако Кити приеме поканата й за един скромен обяд в резиденцията („не, не прием, разбира се, просто ние тримата и адютантът“). Тези дами се отнасяха с Кити като с ценна и чуплива порцеланова статуетка. Гледаха на нея като на малка героиня — роля, която тя успяваше да играе сдържано и благоразумно. Но присъщото й чувство за хумор често я караше да си мечтае за Уодингтън — с ехидната си прозорливост той единствен би могъл да види нелепостта на положението и двамата щяха добре да се позабавляват за сметка на тези дами. Дороти бе получила писмо от него, в което той й бе написал какви ли не неща за всеотдайната работа на Кити в манастира, за нейния кураж и хладнокръвие, цялото пропито с тънка ирония. Ех, този Уодингтън! Какъв коварен котарак беше той!
LXXV
Кити не можеше да разбере дали случайно или нарочно, но с Чарли не успяваше да остане нито миг насаме. Тактичността му бе изключителна. Той продължи да се държи с нея любезно, мило, приятно и дружески. Никой не би ги заподозрял в нещо повече от чисто приятелство. Но един следобед, когато бе полегнала на канапето в хола и четеше, той прекоси верандата и се спря.
— Какво четеш? — попита я той.
— Книга.
Тя го погледна насмешливо. Той й отвърна с приветлива усмивка.
— Дороти отиде на градинско увеселение в правителствената резиденция.
— Зная. А ти защо не си с нея?
— Не съм в настроение, затова реших да ти правя компания. Колата ми е отвън, искаш ли да се поразходим?
— Не, благодаря ти.
Той седна в краката й до канапето, на което бе полегнала.
— Откакто си тук, все не можем да се видим насаме.
Дръзко и студено, тя го погледна право в очите.
— Мислиш ли, че имаме какво да си кажем?
— Много неща.
Тя отмести краката си, за да не го докосва неволно.
— Още ли ми се сърдиш? — попита той с лека усмивка и разнежен поглед.
— Съвсем не — изсмя се тя.
— Не ти вярвам, така се смееш, сякаш…
— Грешиш, прекалено силно те презирам, за да мога да ти се сърдя.
Той остана невъзмутим.
— Много сурово ме съдиш. Сложи си ръка на сърцето и кажи, не излязох ли прав в крайна сметка?
— Да, от твоя гледна точка.
— Сега, когато вече познаваш Дороти, не можеше да не признаеш, че тя е свястна жена.
— Разбира се. Благодарна съм й за любезността, която прояви към мен.
— Като нея рядко се срещат. Ако се бяхме развели, никога нямаше да си простя. Щеше да бъде много грозно от моя страна. И освен това аз трябва да мисля и за децата си, такова нещо щеше ужасно да ги разстрои.
Тя се вгледа в него замислено. Чувстваше се абсолютна господарка на положението.
— От една седмица, откакто съм тук, много внимателно те наблюдавам и стигнах до заключението, че ти наистина си много привързан към Дороти. Ако не се бях уверила със собствените си очи, никога нямаше да повярвам, че си способен на такова нещо.
— Казах ти, че съм привързан към нея. Не бих направил нищо, което може да я наскърби. Тя е най-добрата съпруга, която един мъж може да има.
— Не ти ли е минавало през ум, че й дължиш и малко вярност?
— Което не ти е на очите, не ти е и на сърцето — усмихна се той.
Тя сви рамене.
— Жалко създание.
— Човешко създание. Не виждам защо толкова трябва да ме презираш. Аз се влюбих в теб безумно. Не съм го направил нарочно, ти знаеш много добре.
При тези думи сърцето й заби с все сила.
— Оказах се лесна плячка, нали? — отвърна му тя с горчивина в гласа.
— Но аз не можех да предвидя всичко, в което се забъркахме.
— Освен това си беше наумил, че ако някой ще пострада, то в никакъв случай няма да си ти.
— Това е вече прекалено! В края на краищата сега, когато всичко свърши, трябва да признаеш, че така и за двама ни се получи по-добре. Ти обезумя от страх, добре поне, че аз успях да запазя присъствие на духа. Смяташ ли, че щеше да бъде за предпочитане, ако бях постъпил както ти ме съветваше? Видя какво е, докато се пържехме в тигана, а представяш ли си какво щеше да бъде вътре в огъня? Да си говорим откровено, ти също не пострада. Хайде да се целунем и да си простим.
Тя едва сдържа смеха си.
— Нима очакваш, че мога да забравя простичкия факт, че ти ме изпрати на почти сигурна смърт, без да ти мигне окото?
— Каква въпиюща глупост! Казах ти, че ако внимаваш, няма никаква опасност. Смяташ ли, че щях да те пусна, ако не бях сигурен в това?
— Беше сигурен, защото така ти изнасяше. Ти си от ония страхливци, които си мислят само онова, което им отърва.
— Но резултатът е налице. Ти се върна жива и здрава и, не ми се сърди, но сега си дори по-красива отпреди.
— А Уолтър?
Той се усмихна. Не можа да сдържи неуместната реплика, която му хрумна.
— Толкова ти отива траур.
Кити впи очите си в него. Те плувнаха в сълзи и тя заплака. Красивото й лице се изкриви от мъка. Не се помъчи да я скрие, а се отпусна назад и безпомощно провеси ръце.
— За Бога, не плачи така, моля те. Не исках да бъда груб. Исках само да се пошегувам. Знаеш как искрено ти съчувствам.
— О, затвори си глупавата уста.
— Всичко бих дал, ако можехме да върнем Уолтър.
— Той умря заради теб и мен.
Взе ръката й, но тя я дръпна.
— Моля те, върви си — изплака Кити. — Това е единственото нещо, което можеш да направиш за мен. Мразя те и те презирам. Уолтър струваше десет пъти повече от теб, но аз бях прекалено глупава и не го проумях навреме. Върви си! Върви си!
Тя видя, че той отново се кани да каже нещо, затова скочи от канапето и избяга в стаята си. Той се спусна след нея и нахълтвайки, с инстинктивното си целомъдрие, спусна щорите, така че двамата се озоваха в почти пълен мрак.
— Не мога да се разделя с теб току-така — каза той и обви ръце около тялото й. — Наскърбих те наистина, но то не бе нарочно.
— Не ме докосвай. За Бога, върви си! Махай се!
Тя се опита да се отскубне от прегръдката му, но той я държеше здраво. Плачът й взе да става истеричен.
— Мила, ти знаеш, че винаги съм те обичал — прошепна той с дълбокия си, пленителен глас. — Сега те обичам повече от всякога.
— Как можеш да ми разправяш такива лъжи! Пусни ме. По дяволите, пусни ме!
— Кити, не бъде толкова зла с мен. Добре, не бях прав, но моля те, прости ми.
Тя цялата се тресеше от плач, мъчеше се да се отскубне от него и все пак в тези негови обятия й беше така хубаво. Толкова дълго бе копняла за тях — още веднъж поне да обвие ръцете си около нея! — че цялото й тяло се разтрепери. Съвсем отмаля, сякаш костите й се стопиха и скръбта й за Уолтър преля в съжаление към нея самата.
— О, как можа да се отнесеш с мен така? — изхлипа тя. — Не знаеше ли, че те обичам с цялото си сърце? Никой никога не те е обичал така, както те обичах аз.