— Скъпа!
Той я обсипа с целувки.
— Недей, недей — изплака тя.
Той потърси лицето й, после устните й, но Кити извърна глава, несвързаните му, задъхани слова стигаха до нея отдалеч, така здраво я бе притиснал към себе си, че тя се почувства като изгубено дете, завърнало се най-накрая у дома, и тихичко изстена. Очите й бяха затворени, лицето — плувнало в сълзи. Тогава той поривисто впи устните си в нейните и божественият огън лумна в тялото й. Любовният екстаз, който я изпепели! И ето, жаравата отново се разгоря в нея, преобразената. От сънищата си, от сънищата си познаваше този плам. Какво прави той, какво прави с нея сега? Не, тя не знаеше, тя не съществуваше. Цялата се бе претопила в едно-едничко желание. Той я взе на ръце, тя безтегловна се вкопчи в него с отчаяние и обожание, главата й се отпусна на възглавницата, устните му не се откъснаха от нейните.
LXXVI
Приседнала на крайчеца на леглото, Кити скри лицето си в ръце.
— Искаш ли вода?
Тя поклати глава. Той отиде до мивката, наля чаша вода и я поднесе.
— Хайде, пийни малко вода и ще се оправиш.
Опря чашата до устните й и тя отпи глътчица. После го зяпна с разширени от ужас очи. Бе застанал до нея, гледаше я отгоре и в очите му играеше нескривано задоволство.
— Още ли ме смяташ за мерзавец? — попита той.
Тя сведе очи.
— Да, но сега зная, че и аз не струвам повече от теб. О, така ме е срам.
— Аз пък мисля, че си много неблагодарна.
— Сега поне няма ли да си тръгнеш?
— Честно казано, мисля, че е време. Тръгвам си, за да пооправя, преди да се е прибрала Дороти.
И той излезе от стаята с пъргава стъпка.
Кити остана известно време така, приседнала на крайчеца на леглото, превита одве като пребито куче. Главата й бе празна. Побиха я тръпки. Едва се изправи на крака, отиде до тоалетката и се отпусна на стола пред огледалото. Вдигна поглед и се вторачи в лицето си. Очите й бяха подути от плач, гримът — размазан, а едната й страна — зачервена от напористия му допир. Заразглежда се с ужас. Същото лице. А бе очаквала да го види променено от падението.
— Свиня! — извика тя към собствения си образ в огледалото. — Свиня!
След това се захлупи на тоалетката и горчиво заплака. Срам, срам! Недоумяваше какво я бе прихванало. Ужасно, наистина ужасно. В този миг мразеше него, както мразеше и себе си. Но онзи екстаз… не, тя не беше на себе си. О, не, ужасно! Повече никога не би могла да го погледне в очите. Сега той е удовлетворен. Излезе, че е прав, дето не се ожени за нея, защото тя е една никаквица, най-обикновена проститутка. Че и по-лошо, защото нещастните проститутки се отдават за хляба си. А на всичкото отгоре и в този дом, в който Дороти я бе приютила, за да не страда в самота и отчуждение! Цялото й тяло се разтресе в безутешни хлипания. Всичко е свършено. Смяташе, че се е променила, смяташе, че е станала по-силна духом, че се е върнала в Хонконг като жена с достойнство; нови мисли и идеи като огрени от слънцето злато крили пеперуди бяха запърхали в душата й, за да я изпълнят с надежди за по-смислен живот; свободата като духовен маяк я бе примамила и светът й се струваше просторна равнина, през която тя щеше да мине с лека крачка и високо вдигната глава. Смяташе, че се е избавила от лъстта и низките страсти, че ще може наново да заживее чисто и красиво, сама се бе оприличила на белите чапли, чийто безгрижен полет над оризовите поля по здрач така напомняше за извисяващите се мисли на ума, живеещ в мир със себе си. А излезе, че е безволева робиня. Слаба, слаба е тя! Безнадежден случай, какво да опитва, когато си е мръсница.
Отказа да вечеря. Изпрати прислужника си да съобщи на Дороти, че има силно главоболие и предпочита да си остане в стаята. Дороти пристигна и като видя подутите й, зачервени очи, поприказва за туй-онуй и я остави на спокойствие. Тя сигурно си мислеше, че плаче за Уолтър и като всяка добра и любяща съпруга прояви разбиране към нейната съвсем естествена мъка.
Знам, скъпа, че ти е много тежко — обърна се тя към Кити, преди да напусне стаята. — Но трябва да издържиш. Сигурна съм, че съпругът ти нямаше да одобри тази безутешност.
LXXVII
Но на следващата сутрин Кити стана рано и като остави бележка на Дороти, че излиза по работа, взе трамвая към центъра. После тръгна да си пробива път сред разнородната тълпа от европейци и китайци, сред шума от коли, рикши и паланкини, право към кантората на параходната компания. След два дни от Хонконг трябваше да отплава кораб, първият от много време насам, и тя си бе наумила, че на всяка цена ще се качи на него. Когато чиновникът й съобщи, че няма никакви свободни места, поиска среща с директора на компанията. Подаде визитната си картичка и директорът, който се оказа, че я познава, лично излезе и я покани в кабинета си. Беше добре запознат с нейния случай и когато тя му каза молбата си, той поиска списъка на всички пътници. Огледа го и смръщи вежди.
— Умолявам ви да направите всичко възможно за мен — побърза да се намеси тя.
— Мисис Фейн, едва ли има човек в цялата колония, който не би направил нещо за вас — отвърна й той.
Сетне извика един от чиновниците и взе да го разпитва. След малко кимна с глава.
— Ще разместя един-двама. Зная, че бързате да се приберете у дома и смятам, че за вас сме длъжни да направим нещо. Мога да ви дам малка самостоятелна каюта. Сигурно така предпочитате.
Тя му благодари и си тръгна с леко сърце. Бягство: това бе единствената й мисъл. Бягство! Изпрати телеграма до баща си, за да му съобщи за незабавното си завръщане, вече му бе телеграфирала за смъртта на Уолтър. Тогава се върна в къщата на Таунзенд, за да каже на Дороти, че заминава.
— Ужасно ще ни липсваш — каза й любезната мисис Таунзенд, — но, не ще и дума, аз те разбирам, че точно сега искаш да бъдеш при майка си и баща си.
Откак се бе завърнала в Хонконг, Кити все отлагаше посещението в предишната си къща. Изпитваше страх, че като влезе, отново ще се изправи лице в лице с болезнени спомени. Но сега вече нямаше време за отсрочка. Таунзенд бе уредил разпродажбата на мебелите и бе намерил клиент, който желаеше да се нанесе под наем час по-скоро, но там все още бяха нейните дрехи и тези на Уолтър, защото за Мей Дан Фу те бяха тръгнали почти без нищо. Освен това имаше много книги, снимки и какви ли не други дреболии. Но Кити, макар и напълно безразлична към всичко и нетърпелива да скъса веднъж завинаги с миналото си, добре съзнаваше, че ако остави нещата да бъдат разпродадени на търг, непременно ще предизвика възмущението на и без това докачливата английска колония. Тези неща трябваше да се опаковат и да се изпратят на лондонския й адрес.
Къщата бе оставена на грижите на главния прислужник и именно той й отвори. Странно бе това усещане да влезеш в собствената си къща като чужд. Всичко бе чисто и подредено. Всичко на мястото си, както преди, но въпреки че денят бе топъл и слънчев, в притихналите стаи бе студено и мрачно. Мебелите, вазите, в които би трябвало да има цветя, стояха непокътнати; книгата, която Кити бе разтворила да чете, все още лежеше с кориците нагоре. Всичко беше така, сякаш хората са напуснали къщата преди миг, и все пак този миг съдържаше вечността, така че човек трудно можеше да си представи, че в къщата отново ще екнат смях и гласове.
Момчетата извадиха куфарите от килера и тя застана в средата на стаята да ги наглежда, докато стягат багажа. Те бяха бързи и сръчни. Кити си мислеше, че през двата дни, които й остават, ще има достатъчно време да свърши всичко останало. Само не бива да се оставя на мислите си, засега трябва да ги изхвърли от главата си. Изведнъж чу зад гърба си стъпки и като се обърна, видя Чарлс Таунзенд. Хлад обвя сърцето й.
— Какво искаш? — запита тя.
— Нека влезем в гостната, искам нещо да ти кажа.
— Много съм заета.
— Ще ти отнема само пет минутки.
Тя нареди на момчетата да продължат да събират багажа и влезе в съседната стая. Чарлс я последва. Тя не седна, за да му покаже, че бърза и той не бива да я бави. Знаеше, че съвсем е пребледняла и сърцето й биеше до пръсване, но лицето й остана студено, очите — враждебни.