— Какво искаш?
— Току-що научих от Дороти, че заминаваш вдругиден. Тя ми каза, че си тук, за да си стегнеш багажа, и дори ме накара да ти звънна, за да видя дали имаш нужда от помощ.
— Благодаря ти, ще се справя и самичка.
— Така си и мислех. Не за това дойдох. Дойдох, за да те попитам дали внезапното ти решение е резултат на онова, което се случи вчера.
— Вие с Дороти бяхте много отзивчиви. Не искам да злоупотребявам с добрината и гостоприемството ви.
— Това не е отговор на въпроса ми.
— Всъщност има ли някакво значение за теб?
— Има. Не бих искал да стане така, сякаш аз съм те изгонил от къщата.
Тя беше застанала до масата. Сведе очи и погледът й попадна на списание „Скеч“. От миналия месец. Същото, което Уолтър държеше пред очите си през цялата онази ужасна вечер, когато… а Уолтър сега бе вече… Тя вдигна очи.
— Чувствам се докрай опозорена. Ти не би могъл да ме презираш така, както аз сама се презирам.
— Но аз изобщо не те презирам. Всяка дума, която ти казах вчера, е самата истина. Защо трябва да бягаш по този начин? Не разбирам защо да не останем приятели! Страшно се тормозя от мисълта, че може би наистина съм се отнесъл зле с теб.
— Защо не ме оставиш на мира?
— По дяволите, че аз да не съм от дърво или камък! Защо гледаш на нещата така глупаво, така болезнено? Смятах, че след това, което се случи вчера между нас, ще станеш по-мила с мен. В края на краищата, нали сме живи хора.
— Хора ли? Аз не се чувствам човек. По-скоро животно. Свиня, зайка или кучка, каквото щеш. О, не мисли, че те обвинявам. И аз съм същата стока. Отстъпих, защото те желаех. Но това не беше моето истинско аз. Вече не съм онази омразна, отвратителна, похотлива жена. Тя сега не съществува. Не съм аз онази, която, едва погребала съпруга си, и вече задъхано протягаше ръце към тебе в постелята, и то в дома, в който любезната ти съпруга ме покани така радушно. Това бе само животното в мен, мрачно и страховито като зъл дух, което аз мразя и презирам. И оттогава, помисля ли си за случилото се, стомахът ми се обръща като че ли ей сегичка ще повърна.
Той се понамръщи и отвърна със смутено подсмихване.
— Аз съм доста свободомислещ човек и все пак понякога приказките ти ме плашат.
— Съжалявам, че е така. А сега си върви. Ти си много ограничен, жалък човек и аз не знам защо си губя времето, защо говоря сериозно с теб.
Известно време той не отвърна нищо, но сините му очи помръкнаха и тя разбра, че й се сърди. Ще си отдъхне с облекчение веднъж завинаги, когато, неизменно тактичен и вежлив, най-сетне ще й помаха за сбогом. Засмя се мислено, като си представи как двамата ще си стиснат ръцете, той ще й пожелае приятно пътуване, а тя ще му благодари за гостоприемството. Но в този миг забеляза, че лицето му смени израза си.
— Дороти ми каза, че чакаш бебе — каза той.
Тя усети как се изчервява, но с друго не издаде смущението си.
— Така е.
— Да не би случайно аз да съм бащата?
— Не, не. Детето е на Уолтър.
Тя натърти на думите си, нещо, което не успя да избегне, но още докато говореше, почувства, че гласът й звучи крайно неубедително.
— Сигурна ли си? — усмихна се той закачливо. — В края на краищата живяла си с Уолтър две години, без нищо да се случи. Датите като че ли съвпадат до минутата. По моему по-вероятно е бащата да съм аз, отколкото Уолтър.
— Аз пък ще ти кажа, че по-скоро ще се самоубия, отколкото да родя дете от тебе.
— О, хайде, недей да говориш глупости. Аз ще бъда ужасно доволен и горд. Да знаеш, че предпочитам момиченце. С Дороти все момчета правим. Но ти няма да се чудиш още дълго: и трите деца са ми одрали кожата.
Той възвърна доброто си настроение и тя се досети защо. Ако детето се окажеше негово, тя никога нямаше да се отърве от него, пък макар и повече да не се видят. По този начин той щеше да запази властта си над нея и косвено, но неотвратимо щеше да присъства във всеки ден от нейния живот.
— Ти наистина си най-суетният и закоравял глупак, с когото някога съм имала нещастието да се срещна — каза тя.
LXXVIII
Когато параходът влезе в пристанището на Марсилия, Кити, загледана в красивата начупена брегова линия, цялата блеснала в слънчева светлина, изведнъж съзря златната статуя на пресветата дева върху покрива на църквата „Света Мария“ — покровителка на плаващите моряци. Тя си спомни как сестрите от манастира в Мей Дан Фу, завинаги напускайки родната страна, паднали на колене пред отдалечаващата се статуя, докато тя започнала да се мержелее пред очите им като малко златисто пламъче на фона на небесната синева, и в молитвата потърсили облекчение за болката от раздялата. Кити прилепи молитвено длани в търсене на тази неизвестна за нея сила.
По време на дългото спокойно плаване тя не бе престанала да мисли за ужасното нещо, което й се бе случило. Сама не разбираше себе си. Всичко стана така неочаквано. Какво я бе прихванало, че точно когато най-много го презираше, когато го презираше от дън сърце, тя така страстно се хвърли в омразните обятия на Чарли? Изпълваше я яд, а отвращението от самата нея я преследваше като натрапчива идея. Знаеше, че никога не ще забрави своето падение. Плачеше. Но колкото повече се отдалечаваше от Хонконг, толкова по-осезаемо се притъпяваше омразата й. Това, което се бе случило, сякаш бе станало в друг свят. Чувстваше се като човек, обхванат от внезапна лудост, който оздравявайки, с ужас и срам си припомня нелепостите, извършени, когато не е бил на себе си. И именно защото не е бил на себе си, той може, поне за собствено успокоение, да претендира за невинност. Кити все си мислеше, че всяко великодушно сърце по-скоро ще я съжали, отколкото да я укори. Но разбитото й самочувствие я караше неутешимо да въздиша час по час. Доскоро й се струваше, че пред нея се простира прав и лесен път, но сега прозря, че той ще криволичи, изпълнен с куп капани.
Бъдещето се очертаваше пред нея самотно и трудно. В Порт Саид тя получи писмо от майка си в отговор на телеграмата, която й бе изпратила. Дълго писмо с едрия, витиеват почерк, типичен за всички дами, учили по времето на майка й. Завъртулките му бяха така прецизни, че чак създаваха впечатление за неискреност. Мисис Гарстин изразяваше съжаление по повод смъртта на Уолтър и съчувствие към скръбта на дъщеря си. Опасяваше се, че съпругът й я е оставил, без достатъчно да я обезпечи; разбира се, министерството по колониалните въпроси ще й отпусне пенсия. Радваше се, че Кити се връща в Англия и, не ще и дума, трябва да отседне при майка си и баща си поне до раждането на бебето. После следваха ред наставления лично за Кити и най-различни подробности от бременността и майчинството на Дорис. Как момченцето тежало еди-колко си, как кръстникът му казал, че не е виждал по-хубаво бебе. Дорис била отново бременна и двамата се надявали, че пак ще бъде момче, за да може твърдо да се осигури наследството на баронетската титла.
Кити бързо схвана главната цел на това писмо, а именно уточняване на датата, от която тя може да се чувства поканена у дома си. Мисис Гарстин нямаше намерение да се обременява с овдовялата си, зле обезпечена дъщеря. Странно, като си помисли човек как майка й я обожаваше навремето и как, след като се разочарова, тя изведнъж се превърна в бреме и досада за нея. Колко непонятни са отношенията между деца и родители! Докато са малки, родителите им треперят, подлудяват от страх и при най-леката настинка, а децата са се вкопчили в тях с неописуема любов и обожание; минават години, децата порастват и тогава първостепенни за тяхното щастие стават вече не майката и бащата, а други, съвсем случайни личности. На мястото на сляпата, инстинктивна любов от детските години идва равнодушието. Майка й няма защо да се безпокои: при първа възможност тя ще гледа да си уреди свой собствен дом. Но ще й бъде необходимо известно време, засега всичко е още съвсем неясно и тя не може точно да си представи бъдещето, а пък може и да умре при раждането — това ще бъде добро разрешение на много трудности.