В Марсилия обаче я чакаха две писма. С учудване разпозна почерка на баща си; не си спомняше някога да й е писал. Не беше многословен, започваше направо: Скъпа
Казваше, че пише вместо майка й, която не е добре и се наложило да постъпи в болница за операция. Това не бива да я плаши и нека не променя решението си да пътува по море, с влак е много по-скъпо, пък и няма защо да бърза, тъй като и без това ще се чувства самотна в къщата на Харингтън Гардънс, докато майка й я няма. Другото писмо бе от Дорис и то започваше така: И не защото Дорис хранеше голяма любов към нея, а защото това бе любимото й обръщение към всички хора, които познаваше.
Кити, скъпа,
Предполагам, че татко ти е писал. На мама й предстои операция. Както изглежда, таяла е страданието си цяла година, но нали я знаеш как мрази лекарите и е карала само на успокоителни. Не ми е съвсем ясно точно от какво страда, защото тя много държи да запази болестта си в тайна и избухват страховити скандали, само ако речеш да я попиташ. Честно казано, тя изглежда ужасно и на твое място бих взела най-бързия влак от Марсилия за насам. Но за Бога, не издавай, че предложението идва от мен, защото мама се прави, че нищо й няма и много държи да не се прибереш тук, преди тя да се е върнала от болницата. Принуди докторите да й обещаят, че няма да я държат повече от седмица.
Целувки: Дорис
Ужасно съжалявам за Уолтър. Ти, горката, сигурно си преживяла страшни неща. Умирам от желание да те видя. Колко странно, че заедно ще раждаме. Поне ще можем да си държим ръцете.
Потънала в мисли, Кити стоеше неподвижно на палубата. Не можеше да си представи собствената си майка болна. Никога не я бе виждала уморена или унила, не търпеше някой да й се оплаква от болести. И в този миг един от стюардите на парахода пристигна при нея с телеграма.
С голямо прискърбие ти съобщавам, че майка ти почина тази сутрин.
татко
LXXIX
Кити натисна звънеца в къщата на Харингтън Гардънс. Казаха й, че баща й е в кабинета си и като се качи до стаята, тя леко открехна вратата: той седеше пред камината и четеше вечерния вестник. Вдигна очи, когато чу, че някой влиза, хвърли вестника и нервно се изправи на крака.
— О, Кити, не те очаквах така скоро.
— Не исках да те притеснявам с посрещането, затова не пратих телеграма кога точно пристигам.
Той подложи бузата си за целувка — привичка, която тя добре помнеше още от детските си години.
— Тъкмо реших да прегледам вестника — каза той. — Не съм похващал вестник от два дни.
Той очевидно смяташе, че такова обикновено занимание като четенето на вестник трябва да бъде някак оправдано в сегашния необикновен момент.
— Разбира се — отвърна тя. — Сигурно си ужасно уморен. Страхувам се, че смъртта на мама е голям удар за теб.
Беше остарял и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бе видяла. Дребен, сбръчкан, съсухрен човек с изискани обноски.
— Хирургът каза, че случаят е съвършено безнадежден. Цяла година тя направо не беше на себе си, но категорично отказваше да отиде на лекар. Хирургът твърди, че цяла година е търпяла ужасни болки, които не са й давали мира нито за миг. Каза, че това е направо невероятна издръжливост.
— Не се ли оплакваше?
— Казваше, че не се чувства добре. Но никога не е споменавала за болки — той млъкна и погледна Кити. — Много ли си уморена от пътя?
— Не, не много.
— Искаш ли да я видиш?
— Тук ли е?
— Да, тук я докараха от болницата.
— Сега ще отида.
— Да те придружа ли?
Нещо в гласа на баща й я накара да се обърне рязко и да го погледне в лицето. То беше леко извърнато от нея, явно, че той не искаше да й позволи да надникне в очите му. Напоследък Кити бе започнала с лекота да разчита хорските мисли. В края на краищата ден след ден тя бе упражнявала целия си ум, за да разчете потайните мисли на своя съпруг по изпусната дума или неволен жест. Веднага отгатна какво се мъчи да скрие от нея баща й. Той изпитваше облекчение, безкрайно облекчение, и това го плашеше. Цели трийсет години е бил добър и верен съпруг, никога в нищо не е укорявал жена си, а сега трябваше и да тъгува за нея. Винаги бе постъпвал според нейните очаквания. Страхуваше се да не издаде с поглед или намек, че не чувства това, което трябва да чувства всеки опечален съпруг.
— Не е нужно, ще се кача самичка — каза Кити.
Тя се качи на горния етаж в голямата, студена и претенциозна спалня, в която майка й бе спала толкова години. Добре си спомняше солидните махагонови мебели и гравюрите по Маркус Стоун, които украсяваха стените. Вещите на тоалетката й бяха подредени с педантичност, на която мисис Гарстин бе робувала цял живот.
Мисис Гарстин лежеше на леглото със скръстени върху гърдите ръце и хрисимо изражение — нещо, което не можеше да понася приживе. Със силните строги черти с хлътналите от страдание страни и вдлъбнати слепоочия тя изглеждаше красива и дори величествена. Смъртта бе отнела двуличието й и затова лицето й носеше единствено отпечатъка на силен характер. Приличаше на римска императрица. Кити си помисли, че от всички смъртници, които е виждала, майка й е единствената, чиито тленни останки говореха, че това тяло някога е било обиталище на дух. Скръб тя не можеше да почувства, защото отношенията с майка й бяха белязани от премного горчивина, за да остане в сърцето й място за дълбока привързаност, и като се върна мислено към невръстните си години, отново си рече, че тя е това, което майка й я е направила. Но поглеждайки към тази твърда, властна и амбициозна жена, безмълвна и безчувствена сега, когато смъртта бе осуетила дребните й домогвания, Кити смътно усети в нея нещо трогателно. Целият й живот бе преминал в интриги и сплетни и всичките й житейски стремления опираха все до долни и недостойни неща. Кити се почуди дали пък сега от някакви незнайни предели не гледа с погнуса на земния си път.
Влезе Дорис.
— Предчувствах, че ще дойдеш с ранния влак. Не искам да стоя тук дълго. Ужасно, нали, горката ни майка.
Тя се разплака и се хвърли в ръцете на Кити. Кити я целуна. Още си спомняше как заради нея майка й дълго време не обръщаше никакво внимание на Дорис и дори я нагрубяваше и обиждаше, защото била грозна и скучна.
— Искаш ли да те заведа при татко? — попита тя, след като Дорис се поуспокои.
Дорис избърса очите си. Кити забеляза, че бременността е огрубила чертите на сестра й и в траурната си рокля тя изглеждаше тежка и тромава.
— Не, не искам. Пак ще се разплача. Горкият, така мъжки се държи.
Кити изпрати сестра си и после се върна в стаята при баща си, който продължаваше да седи пред камината, а вестникът бе прилежно сгънат и сложен настрана. Нарочно го бе оставил така, за да види тя, че той не го чете.
— Не съм се преоблякъл за вечеря — каза той. — Мисля, че не е необходимо.
LXXX
Вечеряха. Мистър Гарстин разказа на Кити всички подробности около болестта и смъртта на жена си, разказа й още за отзивчивостта на приятелите, които не бяха пропуснали да се обадят (на бюрото му лежаха цял куп съболезнователни писма и той въздъхна, като си помисли, че ще трябва да им отговаря), разказа й за подготовката на погребението. След това отново влязоха в кабинета му. В цялата къща това бе единствената стая с камина. Съвсем автоматично той взе лулата си от лавицата над камината и започна да я пълни, но след миг погледна дъщеря си, поколеба се и я остави обратно.
— Няма ли да запалиш? — попита го тя.
— Майка ти не обичаше миризмата на лула след вечеря, а когато войната свърши, отказах се и от пурите.
От този отговор на Кити й се сви сърцето. Струваше й се ужасно, че един мъж на шейсет може да се двоуми дали да запали и какво, при това в собствения си кабинет.