— Но аз обичам миризмата на пура — усмихна се тя.
Едва забележимо облекчение пробягна по лицето му. Отново посегна към лулата и запали. Седнаха един срещу друг от двете страни на камината. Той чувстваше, че трябва да поговори с Кити за нейните преживелици.
— Предполагам, че си получила писмото, което майка ти изпрати до Порт Саид. Съобщението за смъртта на горкия Уолтър бе голям удар за нас двамата. Аз много го харесвах.
Кити не знаеше какво да отговори.
— Майка ти ми каза, че чакаш дете.
— Да.
— Кога?
— След около четири месеца.
— То ще ти бъде голяма утеха. Трябва да видиш момченцето на Дорис. Много е сладко.
Разговаряха като чужди, дори по-лошо, защото ако бяха чужди, той щеше да прояви поне малко интерес и любопитство към новата си позната, но за съжаление общото им минало стоеше като стена на безразличието помежду им. Кити знаеше много добре, че с нищо не е заслужила привързаността на баща си. В къщата никой никога не му бе обръщал внимание, гледаха на него единствено като на източник на средства и дори малко го презираха, задето не можеше да им осигури по-богат живот; тя смяташе, че само защото й е баща, той е длъжен да я обича и слисването й бе огромно, когато откри, че в сърцето му няма топли чувства за нея.
Лулата му изгасна и той стана да потърси остър предмет, с който да разбърка и разгори тютюна. Или може би това бе само повод, за да прикрие нервността си.
— Желанието на майка ти бе да останеш тук, докато се роди бебето, дори се канеше да пренареди старата ти стая.
— Зная. Обещавам, че няма да ти бъда в тежест.
— О, не за това става дума. От само себе си се разбира, че при създалите се обстоятелства бащината къща е единственото убежище за теб. Но трябва да ти кажа, че съвсем наскоро ми предложиха поста главен съдия на Бахамските острови и аз приех.
— О, татко, много се радвам. Поздравявам те от все сърце.
— Предложението дойде твърде късно, за да се зарадва и майка ти. Тя щеше да е много доволна.
Жестоката ирония на съдбата! След всичките й усилия, интриги и унижения мисис Гарстин бе умряла, без дори да разбере, че амбицията й, вече видоизменена от преживените разочарования, е най-сетне сбъдната.
— Тръгвам в началото на следващия месец. Къщата, както и мебелите, ще бъдат продадени чрез посредник. Съжалявам, че не мога да те оставя да живееш тук, но ако желаеш, можеш да задържиш мебелите, които ти харесват. С удоволствие ще ти ги дам.
Кити се загледа в огъня. Сърцето й биеше до пръсване — защо ли се почувства така нервна изведнъж? Най-сетне се насили да каже нещо. Гласът й леко трепереше.
— А не може ли да те придружа, а, татко?
— Ти ли? О, скъпа Кити… — Лицето му като че ли посърна. Често го бе чувала да възкликва така, но смяташе, че това е само привична за него фраза, докато сега за първи път в живота си видя точно какво се крие зад нея, и то така ясно, че дори се изплаши. — Но всичките ти приятели са тук, Дорис също е тук. Смятах, че ще си по-доволна, ако си наемеш апартамент в Лондон. Не зная точно с какви средства разполагаш; но с удоволствие бих ти плащал наема за него.
— Разполагам с достатъчно пари, за да живея, без притеснения.
— Отивам на непознато място. Не съм наясно с тамошните условия.
— Привикнала съм с непознати места. Лондон вече не означава нищо за мен. Тук не мога да дишам.
Той затвори очи за миг и тя си помисли, че ще се разплаче. На лицето му бе изписано неприкрито нещастие. Сърцето й се сви. Значи е права: смъртта на жена му е дошла като облекчение за него и на открилата се възможност да скъса с миналото си той гледа като на път към свободата. Представял си е как новият живот лежи като на длан пред него и как най-накрая, след толкова години, ще се наслаждава на спокойствие и измамно щастие. Тя смътно си представи терзанието, което е ръфало душата му в продължение на трийсет години. Най-сетне той отвори очи. Не успя да възпре изтръгналата се от душата му въздишка.
— Ако искаш да дойдеш, аз, разбира се, ще бъда много доволен.
Жалко. Борбата беше кратка и той бързо вдигна ръце пред чувството си за дълг. И с тези няколко думи набързо се сбогува с всичките си надежди. Тя стана от стола си, отиде до него, клекна в нозете му и улови ръцете му.
— Не, татко, ще дойда само ако искаш. Достатъчно си се жертвал. Ако искаш да тръгнеш сам, върви. За мен изобщо не бива да мислиш.
Той освободи едната си ръка и погали главата й.
— Разбира се, че искам, скъпа. В края на краищата аз съм твой баща, а ти си вдовица и сам-самичка. Ако искаш да сме заедно, ще бъде много неучтиво от моя страна да не те взема.
— Но разбери, аз не настоявам, защото съм твоя дъщеря; ти не ми дължиш нищо.
— О, скъпо мое дете!
— Абсолютно нищо, татко! — повтори тя настойчиво. — Сърцето ми се свива, като си помисля как цял живот само искахме от теб и с нищо не ти се отплатихме. Дори с обич не ти се отплатихме. Май че животът ти не беше много щастлив с нас. Дай ми възможност да се опитам, макар и отчасти, да ти се отплатя за всичко, което даром направи за нас.
Той смръщи вежди. Смути се от разчувстваната си дъщеря.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Никога не съм се оплаквал.
— О, татко, аз толкова много преживях, толкова нещастна бях. Не съм вече онази Кити, която замина оттук. Чувствам се ужасно слаба, но вече не съм жалката никаквица, която бях. Нека ти го докажа. Освен теб нямам никого на този свят. Дай ми възможност да те накарам да ме обикнеш. О, татко, толкова съм самотна и нещастна, имам нужда поне от твоята любов.
Тя зарови лице в скута му и се разхълца неудържимо.
— О, Кити, моята малка Кити — прошепна той.
Тя вдигна очи и се хвърли на врата му.
— Татко, бъди добър с мен. Нека сме добри един към друг.
Той я целуна и тя усети, че и неговото лице е мокро от сълзи.
— Разбира се, че ще дойдеш с мен.
— Искаш ли? Наистина ли искаш?
— Да.
— Толкова съм ти благодарна.
— Не говори така, караш ме да се чувствам неудобно.
Той извади носна кърпа и избърса очите си. Усмихна се, както никога не го бе виждала да се усмихва. Тя пак се хвърли на врата му.
— О, татко, как само ще си поживеем. Ще се забавляваме от сутрин до вечер.
— Забрави ли вече, че ще ставаш майка?
— Радвам се, че тя ще се роди там, под звуците на безкрайното синьо море.
— О, ти вече си определила и че ще е момиче — подхвърли той с тънка, суха усмивка.
— Искам момиче, защото ще се опитам да я възпитам така, че да не повтаря грешките на майка си. Само като се сетя каква бях, срам ме хваща. Но за мен нямаше друга възможност. А собствената си дъщеря ще възпитам така, че да бъде свободна и самостоятелна. Няма да раждам, обичам и възпитавам дъщеря си само за да може някой мъж да легне с нея и да я зароби за цял живот срещу храна и постеля.
Усети, че баща й се вцепени. Той никога и с никого не бе приказвал за такива неща и направо се смая от думите на дъщеря си.
— Нека поне веднъж да бъда откровена с теб, татко. Бях глупава, проклета и омразна. И затова понесох ужасно наказание. Но на дъщеря си ще спестя всичко това. Ще я възпитам да бъде смела и честна. Ще я направя независима и достойна, ще я науча да изживее живота си като свободен човек и да го оползотвори по-добре от мен.
— Защо, любов моя, защо говориш, сякаш си на петдесет години? Тепърва има да живееш. Не бива да униваш.
Кити поклати глава и едва-едва се усмихна.
— Не унивам. Напротив, изпълнена съм с надежда и смелост.
Край на миналото, нека мъртвите да погребат своите мъртъвци. Беше ли ужасно мъчително? Тя се надяваше, че миналото я е научило на състрадание и милосърдие. Не знаеше какво я чака в бъдеще, но се чувстваше достатъчно силна, за да посрещне всичко с леко сърце и бодър дух. А после, изведнъж и безпричинно, из дълбините на съзнанието й изплува споменът за едно нейно пътуване с клетия Уолтър през града на холерното бедствие, където бе намерил смъртта си: веднъж рано-рано се качиха на паланкините си; бе още тъмно, но пукна ли се зората, тя по-скоро прозря, отколкото видя картина с такава омайна красота, че дълго след това измъченото й сърце ликуваше окрилено. Пред тази гледка човешките горести бледнееха. Слънцето се издигна, пръсна мъглата и додето погледът й стигаше, криволичещ между оризовите нивя, през малка рекичка и хълмиста падина, се простираше пътят, по който бяха поели: и може би грешките и греховете й, нещастието, което бе изстрадала, не са били напразни, ако тя успее да продължи по пътя, смътно очертан отпред е й, не онзи път, за който й бе говорил милият смешен Уодингтън, неводещ наникъде, а пътя, който монахините следваха смирено, пътя към мира в душата.