Бърнард Гарстин не можеше вече да се надява на място във Върховния съд, но шансовете му за провинциален съдия, или в най-лошия случай съдия в някоя от колониите, все още съществуваха. Междувременно мисис Гарстин изпита задоволството да види своя мъж назначен за главен съдия на един уелски град. Но по това време тя бе вече пренасочила своите амбиции към дъщерите си. Надяваше се да им уреди бракове, чрез които да изкупи всички неудачи на собствената си светска кариера. Имаше две дъщери — Кити и Дорис. От Дорис нямаше да излезе хубавица — носът й бе твърде голям, а фигурата — квадратна; така че най-многото, на което мисис Гарстин можеше да разчита в нейния случай, бе състоятелен младеж със солидна професия.
Но Кити обещаваше да стане красавица и това си пролича от най-ранна възраст. Имаше големи тъмни очи — сияещи и живи, кестенява вълниста коса, в която играеха червеникави отблясъци, бисерни зъби и прекрасна кожа. Не можеше да се очаква, че някога ще придобие съвършени черти на лицето, защото брадичката й бе квадратна, а носът, макар и не толкова голям, колкото на Дорис, си оставаше въздълъг. До голяма степен красотата й не беше нищо друго, освен чара на моминството, и прозорливата мисис Гарстин веднага разбра, че ще трябва бързо да омъжи Кити, още при първия цъфтеж на младостта. Когато за първи път се появи в обществото, тя бе ослепителна: най-прелестното нещо в нея продължаваше да бъде кожата, но и живите й, дълбоки очи, премрежени от дълги ресници, плениха не едно сърце, готово да надникне в тайните им. Беше весела, очарователна и лъчезарна. Мисис Гарстин я обгради с цялото внимание — сурово, сведущо, пресметливо, — на което бе способна; кроеше амбициозни планове и не добър брак замисляше тя за дъщеря си, а блестящ.
Собствената й красота занимаваше Кити от дете. Тя, разбира се, се досещаше за амбициите на майка си, но те напълно съвпадаха със собственото й желание. След като я въведе в обществото, мисис Гарстин направи чудеса, за да й осигури достъп до всички танци и приеми, на които би могла да срещне подходяща за нея партия. Сред светския елит Кити дебютира с огромен успех. Беше забавна и красива и много скоро цяла дузина мъже вече лудееха по нея. Но достоен не се намери и Кити — възхитителна и приветлива — внимаваше да не се обвърже с никого. Всяка неделя следобед гостната им на Саут Кензингтън се изпълваше с влюбени младежи и всеки път, мрачно усмихната, мисис Гарстин установяваше, че Кити умее да ги държи на разстояние и без нейна помощ. Кити бе винаги готова да флиртува с тях и дори с удоволствие ги противопоставяше един на друг, но когато се стигнеше до предложение за женитба, каквото никой не пропусна да й направи, тя отказваше тактично, но твърдо.
Първият й сезон в обществото мина, без да се появи съвършеният ухажор, вторият — също. Но тя беше все още млада и можеше да почака. Мисис Гарстин разправяше на приятелките си, че според нея едно момиче не бива да се омъжва преди двайсет и една. Но така отмина трета година, а след нея и четвърта. Двама-трима от старите обожатели се появиха с повторно предложение, но те не бяха достатъчно състоятелни; един-двама по-млади от нея мъже също поискаха ръката й, поиска я и някакъв пенсиониран служител от колониите, както и един петдесет и три годишен кавалер на ордена на Индийската империя, втора степен. Кити продължаваше да ходи по танци, да посещава Уимбълдън и Лорде[4], Аскот[5] и Хенли[6] — с една дума, забавляваше се прекрасно, но все още никой с подобаващо положение и пари не й бе направил предложение за женитба. Мисис Гарстин взе да става неспокойна. Забеляза, че единствените, които още се навъртаха около дъщеря й, бяха мъже на четирийсет и отгоре. Тя й напомни, че след година-две красотата й ще увехне, а междувременно в обществото се появяваха все нови и нови момичета. Мисис Гарстин нямаше навика много-много да мери думите си пред свои хора и най-безцеремонно предупреди Кити, че както е тръгнало, купувач за нея не ще се намери.
Кити само сви рамене. Тя все още се смяташе за красавица, дори за по-голяма отпреди, защото през последните четири години се бе научила да се облича с вкус, пък и разполагаше с достатъчно време за това. Ако искаше да се омъжи само за да не е стара мома, все още имаше десетина момчета, които с готовност щяха да се отзоват. Но защо да избързва, като очаквания мъж щеше да се появи рано или късно. Мисис Гарстин обаче гледаше на положението по-трезво. Косеше се, че красивата й дъщеря е изпуснала всички шансове и сега и двете трябваше да свалят мерника. Мисис Гарстин обърна зоркия си поглед към класата на хора с професия, които доскоро презрително загърбваше, и все да се оглежда за някой млад и обещаващ адвокат или търговец.
Двайсет и петия си рожден ден Кити посрещна все още неомъжена. Мисис Гарстин бе направо отчаяна и без да я щади, взе ядовито да й натяква неприятните си мисли. Попита я например докога баща й ще трябва да я издържа. Бил похарчил суми, далеч не по джоба му, само и само да й даде възможност да се омъжи, а тя нехаела. На мисис Гарстин и през ум не й мина, че може би именно пресилената й любезност бе прогонила момчетата — синове на заможни семейства и наследници на титли, — чиито визити така усърдно поощряваше. Провалът на Кити тя отдаде на глупостта й. Тогава дойде време и Дорис да направи първите си стъпки в обществото. Продължаваше да има голям нос и лоша фигура, пък и танцуваше ужасно. Но още на първата година се сгоди за Джефри Денисън. Той бе единственият син на преуспяващ хирург, който по време на войната бе получил титлата баронет. Джефри щеше да наследи титлата — не е кой знае какво да си медицински баронет, но титлата, слава Богу, си е титла. И едно завидно състояние.
Ужасена, Кити набързо се омъжи за Уолтър Фейн.
IX
Мина доста време от деня на запознанството им, но Кити продължаваше да не го забелязва. Дори не се сещаше кога и къде са се видели за пръв път, докато чак след годежа той й припомни, че това е станало на танци, където го завели негови приятели. Разбира се, отначало тя не му обръщаше никакво внимание и ако изобщо е танцувала с него, е било само от добро сърце и защото с радост откликваше на всяка покана за танц. Ден-два по-късно, на друг един танц, той я заговори, но тя за нищо на света не можеше да си спомни кой е. След време обаче забеляза, че където и да отиде, там е и той.
— Знаете ли, танцувала съм с вас поне десетина пъти. Това все пак ми дава основание да попитам за името ви, нали? — пошегува се тя един ден.
Той се изуми.
— Наистина ли не го знаете? Но аз ви бях официално представен.
— Разбира се, ала нали знаете как мънкат хората под носа си, като се представят. Изобщо няма да се учудя, ако и вие нямате представа от моето име.
Той се усмихна. Лицето му бе тъжно и строго, но имаше приятна усмивка.
— Но аз имам — замълча миг-два. — Не сте ли любопитна? — продължи след малко той.
— Като всяка жена.
— И дори не сте се сетили, че може да попитате някого за моето име?
Стана й забавно — той пък защо си мисли, че тя може да се интересува от него? Но като всяка жена, която обича да бъде приятна за околните, тя само се усмихна ослепително и го погледна с блеснали от доброта очи — две огледални езера сред китна дъбрава.
— Ето, сега нали ви питам.
— Уолтър Фейн.
Тя не можеше да проумее защо така упорито се мъкне по танци, като нито умееше да танцува, нито имаше някакви познати. Мина й през ум, че може да е влюбен в нея, но веднага отхвърли тази мисъл с повдигане на раменете. Познаваше момичета, които си въобразяваха, че всеки срещнат мъж примира по тях — Кити ги смяташе за големи глупачки. Тя удостои Уолтър Фейн с малко повече внимание. Едно бе сигурно: той не се държеше като другите увлечени по нея младежи. В повечето случаи те без бавене се заемаха да изповядват влюбеното си сърце и я молеха за целувка, която мнозина успяваха и да получат, докато Уолтър Фейн изобщо не говореше за нея и много малко за себе си. Беше мълчаливец, но това не й пречеше, защото тя умееше да бъбри безспир, а пък смехът, с който той посрещаше нейните остроумни забележки, й доставяше истинско удоволствие. Но заговореше ли, говореше умно. Виждаше се, че е стеснителен човек. Стана ясно, че живее на Изток и се е върнал в Англия само за ваканцията.
5
Хиподрум, недалеч от гр. Уиндзор, където през юни се провеждат четиридневни конни надбягвания — едно от най-важните събития в светския живот на английската аристокрация. Водят началото си от 1711 г. — Б. пр.