Един неделен следобед той се появи в къщата им на Саут Кензингтън. Имаше много гости. Той поседя, изглежда се почувства неловко и си тръгна. Вечерта майка й я попита кой е този мъж.
— Нямам представа. Ти ли го покани у нас?
— Да, когато бяхме у Бадли. Каза, че те е срещал на няколко пъти. Споменах му, че всяка неделя приемаме у дома.
— Нарича се Фейн и работи на Изток.
— Точно така. Лекар е. Влюбен ли е в теб?
— Боже Господи, откъде да знам?
— Мисля, че си достатъчно голяма, за да разбираш вече от тези неща.
— Дори да е влюбен, не бих се омъжила за него — подхвърли лекомислено Кити.
Мисис Гарстин не й отвърна. Замълча неодобрително. Кити пламна: знаеше, че майка й вече пет пари не дава за кого ще се омъжи, само и само да се махне от главата й.
X
През следващата седмица тя го срещна на три забави. Той като че ли бе преодолял донякъде стеснителността си и бе станал по-разговорлив. Оказа се, че наистина е лекар, но без практика — всъщност бактериолог (Кити съвсем смътно се досещаше какво означава думата), и работи в Хонконг, но отпуските си прекарва в Англия. Разказа й много неща за Китай. Кити отдавна се бе приучила да си дава вид на заинтересована, независимо кой и за какво й говори, но този път разказът за живота в Хонконг наистина й се стори забавен, защото и не подозираше, че и там има клубове, тенис кортове, хиподруми, игрища за поло и голф.
— Там устройвате ли си танцови забави?
— Ако се не лъжа, да.
Кити се замисли дали пък не й разправя всичко това преднамерено. Като че ли му харесваше да бъде в нейната компания, но ни с допир, ни с поглед, ни с дума издаде, че за него тя е нещо повече от случайно срещнато момиче. На следващата неделя той отново посети къщата им. Случи се така, че баща й си бе у дома, защото навън валеше и не можеше да се играе голф. Разговори се с Уолтър Фейн. Същата вечер тя попита баща си за какво са си приказвали двамата.
— Ами той работи в Хонконг, а там главният съдия е мой стар приятел. Направи ми впечатление на необикновено интелигентен младеж.
Знаеше, че баща й се отегчава до смърт от младежите, които вече от години трябваше да развлича в неделните следобеди заради нея, а сега и заради сестра й.
— Ти рядко харесваш моите приятели, татко — подхвърли тя. Той я погледна с добрите си уморени очи.
— Има ли някаква надежда да се омъжиш за него?
— Никаква.
— Влюбен ли е в теб?
— И да е, с нищо не го показва.
— А ти харесваш ли го?
— По-скоро не. Не знам защо, но малко ме дразни.
Истината е, че Уолтър нямаше нищо общо с любимия й тип мъже. Беше нисък, но не набит, по-скоро деликатен и слаб, мургав, гладко избръснат, с много правилни, чисти черти. Очите му бяха почти черни, но не големи, нито пък много живи, и се вглеждаха в предметите с особено упорство; бяха любознателни, но не и приятни. С правия си фин нос, високото чело и добре оформената уста той би трябвало да изглежда красив. Но за всеобща изненада не изглеждаше. Когато за пръв път се замисли за него, Кити само се учуди, че взети поотделно, чертите на лицето му са толкова хубави. Изражението му бе леко язвително и сега, когато го познаваше по-добре, Кити отведнъж усети, че винаги се е чувствала неловко в неговата компания.
Беше прекалено сериозен.
До края на сезона те се виждаха неведнъж, но той продължаваше да бъде все така чужд и непроницаем.
Не толкова смутен, колкото объркан. Странно защо, но старателно избягваше всякакви по-интимни разговори. От всичко това Кити заключи, че той изобщо не е влюбен в нея. Може би я харесваше и с удоволствие общуваше с нея, но като се върнеше в Китай през ноември, напълно щеше да я забрави. Дори си помисли, че може би е сгоден за някоя милосърдна сестра от хонконгска болница, или за пасторска щерка — скучна, грозна, работлива, с патрави крака, — такава би му отивала най-много.
И точно тогава се обяви годежът на Дорис с Джефри Денисън. Дорис, само на осемнайсет, бе направила необикновено сполучлив избор, а тя на двайсет и пет си оставаше мома. Ами ако изобщо не успее да се омъжи? През изминалия сезон единственият човек, който й направи предложение за женитба, бе едно двайсетгодишно хлапе, още студент в Оксфорд; не можеше да се омъжи за момче, пет години по-малко от нея. Всичко бе изпортила. Миналата година отказа на един овдовял кавалер на Батския орден[7] с три деца. Като си помисли само! Да не му беше отказвала. Майка й, която винаги бе жертвала Дорис, за да може Кити да се омъжи блестящо, сега ще започне безмилостно да й натяква. Сърцето й се сви.
XI
Един следобед, на връщане от Хародс, тя случайно срещна Уолтър Фейн на Бромптън Роуд. Той се спря и я заприказва. Покани я да се разходят из Хайд Парк. Тя не държеше особено да се прибира у дома, където тези дни не я очакваше нищо приятно. Тръгнаха из парка и се разговориха, както винаги, за незначителни неща. Той я попита къде ще прекара лятото.
— О, ние винаги се скътваме в глухата провинция. Преди ваканцията татко обикновено се чувства преуморен и затова гледаме да се покрием във възможно най-затънтеното местенце.
Говореше и сама не вярваше на думите си. Знаеше много добре, че баща й съвсем няма клиентела, която да го измори, пък и да имаше, неговите удобства и предпочитания бяха последното нещо, с което някой се съобразяваше. Но затънтеното местенце означаваше евтино местенце.
— Не смятате ли, че тези столове са доста примамливи? — запита я Уолтър съвсем ненадейно.
Тя проследи погледа му и видя два зелено боядисани градински стола на тревата под едно дърво.
— Да поседнем — съгласи се тя.
Но щом седнаха, той като че ли се отнесе нанякъде. Странно същество. Кити обаче продължи оживено да бъбри и само мислено се почуди защо ли я е поканил на тази разходка в парка. Може би искаше да й признае страстта си по патравата медицинска сестра в Хонконг. В един момент той рязко се обърна към нея и я прекъсна на средата на изречението, от което й стана ясно, че не е чул и думичка от приказките й до този миг. Лицето му беше бяло като тебешир.
— Искам да ви кажа нещо.
Кити се взря в него. В очите му се четеше болезнена тревога. Гласът му прозвуча дрезгаво, глухо и неуверено. Но преди тя да успее да разбере какво означава това вълнение, той заговори.
— Искам да ви помоля да станете моя жена.
— Така неочаквано? — Тя направо се стъписа.
— Нима не знаете, че безумно ви обичам?
— Никога не сте го показвали.
— Защото не умея. Винаги ми е по-лесно да изразя това, което не чувствам, отколкото това, което чувствам.
Сърцето й заби силно. Толкова често й бяха правили предложения за женитба преди това, но винаги с весел или любовно-сантиментален тон и Кити винаги отвръщаше в същата гама. Никой досега не й бе поисквал ръката така ненадейно и някак си трагически.
— Много мило от ваша страна — обади се тя нерешително.
— Влюбих се във вас още щом ви видях. Отдавна мечтая да ви поискам ръката, но все не ми достигаше смелост.
— Не звучи много убедително — подметна тя с надежда да поразведри атмосферата, защото в този хубав слънчев ден въздухът сякаш отведнъж натежа от загадъчни знамения.
Той свъси вежди.
— Опитайте се да ме разберете. Аз просто не исках да изгубя надежда. Но повече не разполагам с никакво време за губене, защото вие заминавате за почивка, а наесен аз трябва да се върна в Китай.
— Знаете ли, много ми е трудно да взема решение на минутата — обади се тя с безпомощен глас.
Уолтър не каза нищо повече. Само заби смръщения си поглед в земята. Наистина чудак! Имаше нещо внушително в застиналата му поза. Но след като чу признанието му, отведнъж прозря тайнствената сила на неговата всеотдайност. Почувства се хем уплашена, хем въодушевена.
— Трябва да ми дадете време да си помисля.