Тя не проумяваше какво толкова е открил в нея. Сама не можеше да си представи по-малко неподходящ човек от себе си за затворената му, студена и сдържана натура. И все пак, виждаше се, че я обича безумно. За да й угоди, бе готов на всичко. Беше като глина в ръцете й. Но като си помислеше за онази негова страна, която тя едничка познаваше, неизменно изпитваше леко презрение. Не можеше да реши дали неговата язвителност и снизходителното пренебрежение, което проявяваше към хората и нещата, от които тя се възхищаваше, не е всъщност само фасада, зад която се крие голяма слабост. Тя знаеше, че е умен, пък и това беше всеобщото мнение, но забавен можеше да бъде само в много редки случаи — когато биваше в тесен кръг от приятели или просто в настроение. Не изпитваше досада към него, а само непреодолимо равнодушие.
XIV
Въпреки че Кити бе вече срещала съпругата му на няколко женски събирания на чай, със самия Чарлс Таунзенд се запозна едва седмици след установяването им в Хонконг. Това стана на един прием, на който бе поканена със съпруга си. Кити се чувстваше малко неловко. Чарлс Таунзенд бе помощник-губернатор, на когото тя бе твърдо решила да не позволява онова високомерно и покровителствено отношение към нея, което, въпреки цялото възпитание, се долавяше в държанието на мисис Таунзенд. Гостната, където ги въведоха, бе просторна и обзаведена удобно и уютно, както почти всички гостни, които й се бе случило да посети от пристигането си в Хонконг насам. Приемът бе много оживен. Те бяха сред позакъснелите гости и когато влязоха, облечените в ливреи слуги китайци вече поднасяха коктейлите с маслина. Както винаги, мисис Таунзенд ги поздрави небрежно, погледна в някакъв списък и каза на Уолтър до кого е мястото му на масата.
Кити видя, че към тях се приближава висок и много привлекателен мъж.
— Това е съпругът ми.
— Имам щастието да бъда ваш съсед по маса — каза й той.
При вида му тя мигом се отпусна и напълно се освободи от враждебността, която допреди малко стягаше душата й. В любезно усмихващите се очи на мистър Таунзенд долови моментен израз на приятна изненада и тя едва сдържа смеха си, защо го добре знаеше какви мисли се крият зад това.
— Едва ли ще успея да се докосна до вечерята — подхвърли той, — а доколкото познавам Дороти, сигурно е приготвила страшно вкусни неща.
— А защо да не успеете?
— Боже Господи, все някой трябваше да ми каже, да ме предупреди.
— Да ви предупреди за какво?
— Как един човек не се намери да ми подшушне. Откъде бих могъл да зная, че тази вечер ще срещна неземна красавица?
— А аз какво трябва да отговоря на това?
— Нищо. Нагърбвам се с всички въпроси и отговори, или по-скоро с целия монолог, защото ще ви повтарям и повтарям само едно-единствено нещо, докато се сбогуваме.
В този миг Кити съвсем хладнокръвно се замисли какво ли предварително описание за нея е получил той от жена си. Сигурно се е поинтересувал след някое от женските им събирания на чай. Без да откъсва засмените си очи от нея, Таунзенд изведнъж си спомни:
— Как изглежда тя? — бе попитал жена си, след като тя му се похвали, че се е запознала със съпругата на доктор Фейн.
— О, много симпатично създанийце. С театрално поведение.
— Да не би да е артистка?
— О, не. Едва ли. Баща й е доктор или адвокат, или нещо подобно. Предполагам, че ще трябва да ги поканим някой път.
— Не веднага, надявам се.
По време на вечерята той й каза, че познава Уолтър Фейн от самото му пристигане в Хонконг.
— Заедно играем бридж. Той е най-добрият бриджор на клуба.
Когато се прибираха, тя предаде тези негови думи на Уолтър.
— Това не е кой знае каква похвала.
— А Таунзенд добър ли е?
— Дори много добър, когато му потече карта, но иначе никакъв го няма.
— По-добър ли е от тебе?
— Аз не храня илюзии по отношение на собствения си бридж. Бих казал, че съм много добър играч от втора категория. Таунзенд се смята за играч от първа, но греши.
— Не го ли харесваш?
— И да, и не. Вярвам, че го бива в работата му, а разправят, че е и добър спортист. Но той просто не ме интересува.
Не й беше за пръв път да се вбесява от половинчатите впечатления на Уолтър. Все се питаше защо трябва да е толкова благоразумен: или харесваш някого, или не го харесваш. Съвсем неочаквано Чарлс Таунзенд я очарова. Той като че ли беше най-известният мъж в цял Хонконг. Очакваше се губернаторът да подаде оставка съвсем наскоро и всички вярваха, че Таунзенд ще заеме неговото място. Играеше тенис, поло и голф. Имаше състезателни коне. Беше винаги готов да помогне всекиму. Не беше бюрократ. Не си придаваше излишна важност. Преди, като чуеше да говорят за него, тя си представяше някой надут перко. Колко глупава е била! Най-малко в това можеше да бъде обвинен.
Вечерта й бе доставила огромно удоволствие. Разговаряха за лондонските театри, за Аскот и Каус[8], за какво ли не още, изобщо всичко беше така, сякаш го е срещнала в някой знатен дом на Ленокс Гардънс; а когато мъжете влязоха в гостната след вечеря, той прекоси стаята и отново седна до нея. И без да е много забавен, непрекъснато я разсмиваше, може би с начина си на изразяване. Имаше нещо много ласкаво в дълбокия му плътен глас и обаяние в добрите му, блестящи сини очи, които предразполагаха събеседника. Да, не му липсваше чар. И затова й беше толкова приятно с него.
Беше висок най-малко един и осемдесет и пет и имаше прекрасна фигура. Личеше си, че се намира в отлична форма и по тялото му нямаше и грам излишна тлъстинка. Беше добре облечен, всъщност най-добре облеченият мъж на приема, пък и умееше да носи дрехите си. Тя обичаше елегантните мъже. Очите й се плъзнаха по гостите и се спряха на Уолтър: какво му пречеше да обърне малко повече внимание на външността си? После погледът й се закова върху копчетата за ръкавели на Таунзенд — като че ли беше виждала подобни в „Картие“. Разбира се, семейство Таунзенд разполагаше с личен доход. Лицето му бе загоряло, но и през загара прозираше здравият цвят на неговите страни. Харесваше малките му спретнати мустачки, които не скриваха докрай пълните червени устни. Черната му, късо подстригана коса беше равно пригладена назад. Но, разбира се, най-красиви бяха очите му — много сини и нежно усмихнати, същинско огледало на благия му нрав. Човек с такива очи не можеше да бъде лош.
На нея, разбира се, й стана ясно, че е успяла да му направи впечатление. Дори да не бе продумал, сияещите му от възхищение очи пак щяха да го издадат. Непринудените му, лишени от прекалена стеснителност обноски направо я очароваха. Кити се почувства в свои води. Най-много й допадна това, че сред шегите на баналния им разговор Таунзенд от време на време успяваше да погали слуха й с някой комплимент. Когато му протегна ръката си за довиждане, той недвусмислено я задържа.
— Надявам се, че скоро ще ви видя отново — подметна той небрежно, а очите му допълниха недоизказаното, чийто смисъл не можеше да й убегне.
— Хонконг не е голям град, нали така? — отвърна му тя.
XV
Кой можеше да предвиди тогава, че само за три месеца отношенията им щяха да стигнат толкова далеч? След време й бе казал, че още при първата среща обезумял от любов по нея и че тя е най-красивото същество, което е виждал през живота си. Дори си спомняше роклята, която носела тогава — всъщност това бе булчинската й рокля, в която, както се изрази той, изглеждала като момина сълза. Тя знаеше, че е влюбен в нея още преди да й го каже, и поизплашена от това, все гледаше да го държи настрани от себе си. Но не й се удаваше много лесно, защото той беше ужасно настойчив. Тя не смееше да му разреши да я целуне, защото мисълта за обвитите около тялото й ръце болезнено разтупкваше сърцето й. За пръв път в живота си Кити обичаше. Това я опияняваше. И сега, като узна какво е любов, тя взе да се отнася с повече внимание и разбиране към любовта, която Уолтър изпитваше към нея. Стана по-закачлива и видя как това му доставя неописуемо удоволствие. Доскоро се боеше от него, но изведнъж доби нова увереност. Тя често се шегуваше и с удоволствие наблюдаваше колебливата усмивка, с която посрещаше ласкавите й задявки. Той бе и учуден, и очарован. На път е, мислеше си тя, съвсем да се очовечи. Сега, когато страстта не й бе вече чужда, тя взе да проявява повече интерес към чувствата му, с които продължи да си играе, но леко и нежно, така както пръстите на ръката гальовно пробягват по струните на арфата. Със смях посрещаше обърканото му изражение на нищо неподозиращ човек.
8
Ежегодна регата на остров Уайт, едно от най-крупните събития в светския живот на Лондон. — Б. пр.