— Нас. Ан то еран гаст.
Не. Аз съм твой главен крадец.
Гледаше капитана в очите, докато го изричаше, вдигнала гордо брадичка. Моряците замърмориха и се разбучаха, но за нея нямаше значение — те не съществуваха. Светът се сви до Лайла и капитана на кораба.
Усмивката му бе почти незабележима. Съвсем леко трепване на устните.
Другите моряци не останаха така впечатлени от изпълнението ѝ. Двамина се упътиха към нея и за времето, нужно на Лайла да отстъпи крачка назад, тя вече бе извадила нов нож. Добро постижение, предвид кожения ремък, стегнал китките ѝ. Капитанът подсвирна. Тя така и не разбра дали това е заповед към хората му, или израз на одобрение. Нямаше значение. В гърба я фрасна юмрук и тя се олюля напред към капитана, а той я хвана за ръцете и притисна вдлъбнатина между костите ѝ. По китката ѝ се стрелна болка и ножът издрънча върху палубата. Лайла се озъби на негодника. Намираше се само на няколко пръста от нея и когато заби поглед в нея, все едно опитваше да надзърне чак до костния ѝ мозък.
— Еран гаст? — повтори капитанът. — Анеш… — После, за изненада на девойката, я пусна. Отупа куртката си. — Касеро Алукард Емъри — представи се, провлачвайки гласните. На свой ред я стрелна с въпросителен поглед.
— Бард — отвърна тя.
Той кимна веднъж, умислено, и се обърна към събрания екипаж. Заговори им — твърде плавно и бързо, та Лайла да си преведе речта му. Посочи трупа върху трапа, сетне — нея. Моряците не ѝ се сториха впечатлени, но за да заема капитанът поста си, несъмнено имаше причина и те му се подчиняваха. Когато завърши, постояха смълчани и намръщени. Капитан Емъри се обърна и закрачи по палубата към стъпалата, които се гмуркаха в надстройката на кораба.
С ботуш, опрян в първото, се спря и погледна през рамо с нова усмивка, този път — хищна.
— Нас васар! — нареди той. Не убивайте.
А после изгледа Лайла, все едно ѝ пожелаваше „Късмет!“ и изчезна под палубата.
Моряците увиха трупа в зебло и го върнаха на пристана.
Суеверие да качат мъртвец на борда, предположи Лайла. На челото му сложиха златна монета, навярно отплата, задето минувачите ще ги отърват от него. Поне доколкото видя девойката, Червеният Лондон не изглеждаше особено религиозен град. Ако местните обожествяваха нещо, то беше магията, която според нея в Сивия Лондон би се оказала ерес. Но, от друга страна, християните се кланяха на някакъв старец в небесата, а ако Лайла имаше право на дума кое в момента е по-реално, би избрала магията.
За щастие, никога не бе проявявала набожност. Не бе вярвала във висши сили, никога не бе ходила на църква, не се молеше преди лягане. Всъщност бе отправяла молитви единствено към себе си.
Обмисли дали да не отмъкне златната монета, но — независимо дали Господ я гледаше — това ѝ се стори грешно, така че остана на палубата и проследи с безразличие какво се случва. Трудно ѝ беше да изпитва угризения задето уби човек — иначе той щеше да я довърши — а и моряците не изглеждаха съсипани от ужасната загуба… но, според Лайла, самата тя не се намираше в положение да съди за значението на някого само по това на кого липсва. Не и при условие, че на един свят разстояние гниеше най-близкият до роднина човек, когото имаше. Кой ли бе открил Барън? Кой го беше погребал? Натика припряно въпросите в дъното на ума си. Те нямаше да го върнат.
Групата моряци се върна на борда. Един се отправи към Лайла и тя разпозна в ръката му своя кинжал с бокса на дръжката. Морякът изръмжа нещо, вдигна ножа и заби върха му в сандък до главата на крадлата. Правеше му чест, задето не се прицели в главата ѝ, а на нея — че не трепна. Просто отпусна вързаните си китки върху острието и с едно рязко дръпване надолу се освободи от ремъка.
Корабът беше почти готов да вдигне платна и Лайла явно си спечели място на борда, макар че не беше съвсем сигурна затворник ли е, товар, или екипаж. Започна леко да ръми, ала тя остана на палубата и гледаше да не се пречка при отплаването на „Среднощно острие“, а сърцето ѝ препусна с все сили, когато корабът се отправи към средата на Айл и обърна гръб на сияйния град. Лайла сграбчи перилата на кърмата на „Острието“ и проследи как Червеният Лондон се смалява в далечината. Стоя, докато ръцете ѝ не изтръпнаха от студ и лудостта на стореното от нея не проникна чак до костите ѝ.
Капитанът излая името ѝ:
— Бард! — и посочи група моряци, които се бореха със сандъците. Тя отиде да им помогне. Съвсем спокойно — само дето не беше спокойно, разбира се, понеже последваха много сурови нощи и спечелени битки, първо срещу, а после и редом с другите моряци — проляха кръв и превзеха много кораби — и така Лайла Бард се превърна в член на екипажа на „Среднощно острие“.