IV
Веднъж попаднала на борда на „Среднощно острие“, Лайла почти не продумваше (Кел би изпаднал в потрес). Прекарваше всеки свободен миг в усилия да овладее арнески, като си съставяше речник — но колкото и бързо да учеше, все пак беше по-лесно да слуша, отколкото да говори.
Любимо забавление на екипажа беше да я замерват с думички в опит да отгатнат родния ѝ език, но в крайна сметка я разкри Алукард Емъри.
Само след седмица на борда, една нощ капитанът спипа Лайла да ругае Кастър, кремъчния си револвер — бил просмукано с вода желязо и последният патрон заседнал в дулото му.
— Я виж ти каква изненада…
Лайла вдигна глава и се озъби на Алукард. Разбра го без затруднение и първоначално го отдаде на подобрения си арнески, но после осъзна, че не я е заговорил на този език. Беше използвал английски. Нещо повече, ясната му дикция и гладък говор издаваха човек с отлично владеене на кралския език. Не като придворните блюдолизци, които се мъчеха с думите и ги вадеха като фокусник от шапката си. Не, звучеше не по-зле от Кел или Рай. Човек, отгледан с езика, балансиран на устните му.
На един свят оттам, сред сивите улици на стария град на Лайла, това умение щеше да означава твърде малко, но тук подсказваше, че и двамата не са обикновени моряци.
В последен опит да спаси тайната си, Лайла се престори, че не го разбира.
— О, не ми се прави на глупачка, Бард — въздъхна капитанът. — Тъкмо ми привлече интереса!
Намираха се сами в тази част на кораба, на завет под надстройката на горната палуба. Лайла потайно посегна към ножа на кръста си, но Алукард вдигна глава и с блеснали очи попита:
— Защо не продължим този разговор в каютата ми? Освен ако не желаеш да направиш сцена.
Девойката съобрази, че би било по-добре да не прерязва гърлото на капитана на публично място.
Не, по-спокойно щеше да го довърши зад затворени врати.
Веднага щом се оказаха сами, Лайла му се нахвърли.
— Говориш анг… — начена, сетне се усети. — Кралски.
Така го наричаха тук.
— Очевидно — отвърна Алукард, преди без усилие да премине обратно на арнески. — Но това не е моят роден език.
— Так — опъна му се Лайла на същия език. — Кой казва, че е моят?
Алукард я озари с игрива усмивка и премина отново на английски:
— Първо, защото арнеският ти е ужасен. И второ, понеже е природен закон хората да ругаят на родния си език. А ти, трябва да призная, го използваше доста цветисто.
Недоволна от грешката си, Лайла стисна зъби, а Алукард я въведе в каютата си. Оказа се елегантна и удобна, с койка в ниша по протежение на едната стена и камина на другата, с две кресла с високи облегалки, разположени пред запаления огън. На бюрото от тъмно дърво бяха разгънати карти, върху които — същинско преспапие — лежеше свита на кълбо бяла котка. Помръдна с опашка при влизането на хората и отвори едно люляково око, когато Алукард приближи бюрото и прерови купчина книжа. Разсеяно почеса котката зад ушите.
— Еса — представи я небрежно. — Господарката на моя кораб.
В момента стоеше с гръб към Лайла и тя отново посегна към ножа на кръста си. Но, преди да стигне до оръжието, пръстите на Алукард трепнаха и острието изскочи от канията си и отлетя в ръката му, а дръжката чукна в дланта му. Капитанът дори не вдигна поглед. Лайла присви очи. За седмицата, прекарана на борда, не беше виждала никой да прави магии. Ето че Алукард се обърна към нея с лека усмивка, сякаш не се бе канила да го напада. Хвърли безгрижно ножа върху бюрото (дрънченето накара Еса отново да трепне с опашка).
— И после ще имаш възможност да ме убиеш — заяви той и посочи двете кресла пред огнището. — Първо нека си поговорим.
На масата между креслата имаше гарафа и две чаши, Алукард ги напълни с питие с малинов цвят и подаде едната на Лайла. Тя не я взе. Вместо това попита:
— Защо?
— Понеже обичам висшия кралски — отвърна той. — И ми липсва човек, с когото да го говоря…
За Лайла това беше разбираема сантименталност. Самото облекчение да продумаш след толкова дълго мълчание беше като да раздвижиш мускули след лош сън и да се отърсиш от сковаността.
— Не искам езикът ми да ръждяса, докато плавам по море.
Алукард се отпусна в едното кресло, гаврътна питието си, а скъпоценният камък на веждата му блестеше на светлината на огъня. Килна празната си чаша към другото кресло и Лайла го огледа, премисли възможностите си и се намести в него. Гарафата с пурпурно вино се намираше на масата помежду им. Тя си взе питието и се облегна, имитирайки позата на капитана, опря чаша на подлакътника и кръстоса в глезените изпънатите си крака. Самото въплъщение на безгрижието. Капитанът разсеяно завъртя един от пръстените си с форма на сребърно перо.