Каютата ѝ беше малка — събираше само койка и сандъка ѝ — но беше единственото място на този кораб, където да остане наистина сама и щом затвори вратата, тежестта на маската ѝ се смъкна от раменете като палто.
Едничък прозорец прекъсваше дървените дъски на отвъдната стена, а лунната светлина се отразяваше върху океанските вълни. Лайла вдигна лампата от капака на сандъка и я запали с жест — същия магически огън изпълваше огнището на Алукард (заклинанието не беше нейно, нито магията). Окачи светлика на кука на стената; смъкна ботушите, после и оръжията си и ги подреди върху сандъка — всички с изключение на ножа с бокса, него задържа при себе си. Въпреки че вече разполагаше със своя каюта, все още спеше с гръб към стената и с оръжие на бедрото, както от самото начало. Стари навици. Нямаше нищо против. С години не бе спала спокойно цяла нощ. Животът по улиците на Сивия Лондон я беше научил как да почива, без всъщност да заспива.
До оръжията ѝ се намираше малката кутия, подарена ѝ от Кел на раздяла. Миришеше на него, с други думи — на Червения Лондон; на цветя и прясно прекопана пръст — и при всяко отваряне Лайла тайничко въздишаше с облекчение, че уханието е още там. Връзката ѝ с града — и с него. Взе играчката на леглото, седна с кръстосани крака и постави кутията на твърдото одеяло до коленете си. Колкото и уморена да беше, играта представляваше част от вечерните ѝ ритуали и девойката знаеше, че няма да спи добре — или изобщо няма да мигне — докато не приключи.
Кутията беше изработена от тъмно, полирано дърво. Изящна кукичка държеше капака затворен. Беше изискана играчка и несъмнено щеше да се продаде скъпо, но Лайла не се отделяше от нея. Не от сантименталност, както си каза — единствено сребърния часовник не би могла да се застави да продаде — а понеже ѝ беше полезна.
Щракна сребърната кукичка и играчката се разгъна пред нея, всеки елемент застинал във вдлъбнатината си — земя и въздух, огън и вода, кост, в очакване да бъдат преместени. Лайла размърда пръсти. Знаеше, че повечето хора са в състояние да овладеят само една стихия, понякога — две — а тя, понеже идва от друг Лондон, изобщо не би трябвало да е в състояние да борави с тях.
Ала Лайла никога не оставяше вероятностите да ѝ се пречкат.
Освен това старият жрец, мастър Тийрън, ѝ бе казал за силата, скрита чак в костния ѝ мозък. Достатъчно е само да я подхрани.
Обърнала длани навътре, девойката вдигна ръце от двете страни на капката масло във вдлъбнатината ѝ, все едно очакваше да се стопли на нея. Не знаеше с какви думи да призове магия. Алукард твърдеше, че не е нужно да учи друг език — думите били по-скоро за потребителя, не за предмета, предназначени били да помогнат на фокуса ѝ, но Лайла се чувстваше глупаво без подходящо заклинание. Просто лудо момиченце си говори само в тъмното. Не, трябваше ѝ нещо подходящо и прецени стиховете за донякъде подобни на заклинания. Или поне — нещо повече от нехармоничен набор думи.
— Тигър, тигър, лумнал с мощ…1 — промърмори тя под нос.
Лайла не бе добре запозната с поезията — кражбите не са свързани с лекции по литература — но Блейк знаеше наизуст, благодарение на майка си. Не си я спомняше кой знае колко добре, понеже беше мъртва повече от десетилетие, ала нямаше как да забрави нощите, когато заспиваше под съпровода на „Песни на невинността и опитността“. Нежната каденца на майчиния глас я люлееше като вълните — лодка…
Строфите унасяха Лайла и сега, както и тогава, успокояваха бурята, която вилнееше в главата ѝ, и развързваха възела от напрежение в гърдите ѝ.
— … като факла в черна нощ…
Докато тъчеше поемата във въздуха, усети топлина да приижда в дланите ѝ. Колебаеше се дали постъпва правилно, стига в случая изобщо да има „правилно“. Ако Кел беше тук, сигурно щеше да настоява, че има, и да ѝ лази по нервите, докато не изпълни съвета му, но него го нямаше, а по преценка на Лайла много начини водеха до търсения резултат.
— Где в далечни бездни, висини…
Навярно се налагаше да бъде подхранвана, по думите на Тийрън, но не всички растения растат в градини.
Повечето са сред дивата природа.
А Лайла винаги се беше смятала по-скоро за плевел, отколкото за розов храст.
— … пламъкът в зениците лети…
Маслото във вдлъбнатината се съживи: не бял огън като в камината на Алукард, а златен. Девойката победоносно се ухили — пламъчето прескочи от мястото си във въздуха между дланите ѝ, затанцува подобно стопен метал и ѝ напомни за парада, видян през първия ѝ ден в Червения Лондон, където елементални магове на всички стихии танцуваха по улиците, а огън, вода и въздух се вихреха подире им като панделки.