— Кел.
Кралският затвор бе отреден за специални арестанти.
В момента Кел изглежда бе единственият. Разполагаше с празна килия, само с тесен нар и чифт железни халки, зазидани в стената. Очевидно бяха предназначени за заключване на вериги, но в момента такива нямаше; само белезници стягаха китките му, гривните им бяха студени и пропити с магия. Всяко парченце метал в килията беше покрито със символи и омагьосано да притъпява и заглушава силата. Кел го знаеше отлично. Лично бе помогнал да направят заклинанията.
Седеше на нара, кръстосал крака, и с глава, облегната върху студената каменна стена. Затворът се намираше в основите на двореца, на една колона разстояние от Купата, където тренираше, ала за разлика от нейните стени, зидовете тук бяха допълнително укрепени и вътре не се процеждаше нито лъч от червената светлина на реката. Само зимният студ полъхваше.
Кел потрепери леко; взеха му палтото заедно с пътните амулети и ги окачиха на стената пред килията. Не опита да се бори за свободата си. Беше прекалено слисан при приближаването на гвардейците, а те щракнаха железните белезници на ръцете му. Повярва какво се случва едва когато вече бе твърде късно.
През изминалите часове гневът на Кел изстина и се втвърди.
На пост пред килията стояха двама гвардейци. Гледаха го със смес от страх и почуда, сякаш би могъл да изпълни фокус. Той затвори очи и се опита да поспи.
По стълбите отекнаха стъпки. Кой ли идваше?
Тийрън вече беше наминал. Кел му зададе само един въпрос.
— Знаеше ли за Лайла?
Блясъкът в очите на авен есен напълно удовлетвори копнежа му за истина.
Стъпките се приближиха и Кел вдигна очи в очакване на краля или на Рай. Вместо тях видя кралицата.
Емайра спря от другата страна на решетката, достолепна в червено-златните си кралски одежди, с лице, грижливо замръзнало в маска. Не ѝ личеше дали се радва да го види затворник, или гледката я натъжава. Кел се опита да срещне погледа ѝ, но кралицата се взираше в стената зад главата му.
— Имаш ли всичко необходимо? — попита, сякаш е гост в пищно дворцово крило, не в килия. Смях се опита да си издере път в гърлото на Кел. Той го преглътна и не отвърна нищо.
Емайра се вкопчи в решетките, все едно изпитваше здравината им.
— Не биваше да се стига дотук.
Тя се извърна да си върви, но Кел се надигна на нара.
— Мразите ли ме, кралице моя?
— Кел — отговори тя тихо, — та как бих могла?
Възелът в гърдите му се разхлаби. Най-сетне тя обърна тъмните си очи към него. А после допълни:
— Нали ти ми върна сина!
Думите ѝ го порязаха. Навремето все разправяше, че има двама синове, не само един. Дори Кел да не бе изгубил напълно обичта ѝ, тази представа бе разбита завинаги.
— Познаваш ли я изобщо? — попита Кел.
— Кого?
— Истинската ми майка.
Емайра го изгледа сурово. Стисна устни.
Над главите им хлопна врата.
— Къде е той? — втурна се буйно надолу по стълбите Рай.
Кел чу приближаването му от цяла миля и усети гнева на принца, преплетен със своя; по-горещ и от лава се смесваше с леда в неговата душа. Рай стигна до площадката, хвърли поглед на брат си зад решетките на килията и пребледня. Заповяда:
— Веднага го освободете!
Гвардейците сведоха глави, но не помръднаха от място, отпуснали ръце покрай хълбоците си.
— Рай — поде Емайра и посегна към рамото на сина си.
— Пусни ме, майко — отряза той и ѝ обърна гръб. — Ако няма да го освободите — подметна на стражите, — нареждам ви да ме пуснете вътре.
Те останаха неподвижни.
— Какви са обвиненията? — изръмжа Рай.
— Предателство — отвърна Емайра.
В същия момент гвардейците обявиха:
— Неподчинение на краля.
— Аз постоянно проявявам неподчинение към краля — възмути се Рай. — Не сте ме арестували… — и протегна ръце.
Кел ги наблюдаваше как спорят, съсредоточи се върху студа и го остави да се разпростре като скреж, да превземе всичко. Беше прекалено уморен, за да се вълнува.
— Няма да оставя това така! — Рай сграбчи решетката и златният му ръкав се набра. На мястото над гравираната дума платът беше напоен с кръв.
Емайра пребледня.
— Рай, ти си ранен! — и незабавно стрелна Кел с поглед, преливащ от обвинения. — Какво…
По стълбите затрополи нов чифт ботуши и миг по-късно се появи кралят. Масивните му рамене запълниха вратата. Максим хвърли поглед на съпругата и сина си и изкомандва:
— Вън!
— Как си позволяваш подобно нещо? — изрепчи му се Рай.
— Той наруши закона — отбеляза кралицата.
— Той ми е брат.
— Не ти е…
— Марш! — изрева кралят.
Елмайра млъкна, а принцът провеси ръце, без да откъсва поглед от Кел. Той кимна мрачно: