— Върви.
Принцът поклати глава и си тръгна, Емайра се понесе след него като безмълвен призрак, а Кел остана на четири очи с краля.
Принцът изхвърча като фурия покрай Лайла.
Няколко секунди по-късно тя чу трясък и се обърна. Рай стискаше с все сили масичка в коридора, а в краката му лежеше строшена ваза. Водата попиваше в килима и се стичаше по каменния под, цветята бяха нападали сред строшени стъкла. Короната на принца бе изчезнала, къдрите му стърчаха безредно. Раменете му трепереха от гняв, а кокалчетата на вкопчената му в ръба на плота ръка бяха побелели.
Лайла беше наясно, че е по-добре да си тръгне — да се измъкне, преди той да я забележи, но краката вече я носеха към него. Прекрачи хаоса от листенца и късове стъкло.
— Какво толкова ти беше направила вазата? — попита и облегна рамо на стената.
Рай я стрелна със зачервените си кехлибарени очи. Отвърна:
— Тя е невинен страдалец, опасявам се.
Каза го кухо и без капка хумор.
Сведе глава и въздишката му го разтърси целия.
Лайла се поколеба. Знаеше, че навярно е редно да се поклони, да му целуне ръка или да припадне — най-малкото да обясни какво прави тук, в частното крило на двореца и толкова близо до затвора, но вместо това щракна с пръсти и измъкна малък нож.
— Кого трябва да убия?
Рай изпъшка глухо — отчасти ридание, отчасти смях — и приклекна, все още стиснал дървения ръб на масата. Лайла коленичи до него, сетне се размърда внимателно и облегна гръб о масичката. Изпъна крака и очуканите ѝ черни ботуши потънаха в дебелия килим.
Малко по-късно и принцът се настани на килима до нея. По ръкава му имаше засъхнала кръв. Притискаше грижливо ръка към корема си. Очевидно не му се говореше по темата и Лайла не повдигна въпроса. Имаше и по-важни.
— Баща ти наистина ли арестува Кел?
Рай преглътна. Кимна.
— Светии — промърмори крадлата. — А сега какво?
— Кралят ще го пусне, когато гневът му се поохлади.
— А после?
Принцът поклати глава:
— Честно казано, не знам.
Лайла облегна глава на масичката и простена.
— Вината е моя, знаеш ли — обади се Рай и разтри окървавената си ръка. — Аз го помолих да се върне.
Лайла изпръхтя:
— Е, аз пък му предложих да избяга. И двамата сме виновни, предполагам… — Тя си пое дълбоко дъх и решително се изправи. — Идваш ли?
— Какво си намислила?
— Ние го вкарахме там — заяви тя. — И пак ние ще го измъкнем.
Кралят заяви:
— Не исках да стане така.
Взе ключовете и отключи килията на Кел, влезе вътре и свали железните белезници. Младият магьосник разтри китки, но не помръдна от мястото си.
Кралят остави вратата на килията отворена, придърпа си стол и седна. Изглеждаше уморен. По слепоочията му се бяха появили сребърни кичури. Блещукаха на сиянието на лампите. Кел скръсти ръце и зачака монархът да го погледне в очите.
— Благодаря ти — продължи кралят.
— За какво?
— Че не си тръгна.
— Напротив.
— Имам предвид — оттук.
— Аз съм в килия — отбеляза Кел сухо.
— И двамата сме наясно — това не би те спряло.
Червеният антари затвори очи и чу как кралят се отпуска изтощено на стола.
— Готов съм да призная — изпуснах си нервите — добави Максим.
— Ти ме арестува — изръмжа Кел толкова тихо, че кралят нямаше да го чуе, ако в килията се долавяха други звуци. Сега обаче думите му иззвънтяха и отекнаха.
— Ти показа неподчинение.
— Така е… — Младежът с мъка отвори очи. — Цял живот бях верен на този трон и на вашия род. Дал съм всичко по силите си; отдадох себе си, а вие се отнасяте с мен като с… — гласът му пресекна. — Не мога да продължавам по този начин. Преди имаше причина поне да се преструвам — държахте се с мен като със син. Но сега… — той поклати глава. — Кралицата ме гледа все едно съм предател, а ти ме приемаш за затворник.
Кралят се намръщи:
— Сам си изгради този затвор, Кел. Свърза живота си с живота на Рай.
— Да не предпочиташ да беше умрял? — сопна му се младежът. — Спасих му живота. И преди да тръгнеш да ме обвиняваш, че съм го изложил на опасност, и двамата знаем: тази неприятност той успя да си навлече съвсем самостоятелно. Кога ще спреш да наказваш само мен за грешка, вина за която носи цялото семейство?
— И двамата изложихте цялото кралство на опасност заради глупостта си. Но Рай поне се опитва да се извини. Да докаже, че заслужава доверието ми. А на теб не ти стига стореното…
— Върнах сина ти от страната на мъртвите! — изкрещя Кел и скочи на крака. — Постъпих така, макар да знаех за обвързването на моя и неговия живот в едно. Бях наясно какво ще означава това за мен, в какво ще се превърна; връщането на живота на Рай слагаше край на моя, и въпреки това не се поколебах, понеже ми е брат и ваш син, и бъдещ крал на Арнес! — Не му достигаше въздух, по лицето му се стичаха сълзи. — Какво повече да направя?