Стихотворението се разплиташе в мислите ѝ, а пламъчето я гъделичкаше по дланите. Кел би казал, че е невъзможно. Що за безполезна дума в свят с магия!
Какво си ти? — попита я той веднъж.
Какво съм аз, запита се Лайла сега и търкулна огъня по кокалчетата си все едно е монета.
Остави го да угасне и капката масло се върна във вдлъбнатината си. Пламъкът изчезна, но магията остана да витае във въздуха като дим, докато девойката вадеше най-новия си нож — онзи, спечелен от Ленос. Необикновено оръжие! Преди месец, когато близо до бреговете на Корма превзеха „Змията“ — пиратски кораб от Фаро — крадлата зърна ножа да влиза в употреба. Сега прокара длан по острието, за да намери скритата вдлъбнатина, където металът се среща с дръжката. Натисна я и освободи тайната пружина, а ножът изпълни същински магически фокус. В ръцете на Лайла острието му се раздели на две огледални копия, по-тънки от прави бръсначи. Девойката топна пръст в капката масло и намаза и двата ножа от опаката страна. После ги стисна здраво, кръстоса заострените им върхове — Тигър, тигър, лумнал с мощ — и замахна.
Огън плъзна по метала и Лайла се усмихна.
Не беше виждала дори Ленос да прави подобен фокус.
Пламъците се разпростряха и накрая покриха остриетата от върха до дръжката. Грееха със златна светлина.
Лайла не беше виждала никой да прави така.
Каква съм аз? Единствена по рода си.
Същото разправяха и за Кел.
Пратеникът от Червения Лондон.
Принцът с черното око.
Последният антари.
Но докато въртеше в ръце обхванатите от огъня остриета, Лайла логично се запита…
Дали сами по себе си те наистина са единствени по рода си… или заедно представляват едно и също?
Проряза огнена дъга във въздуха и се възхити на светлинната диря, разтегнала се като опашка на комета. Спомни си усещането за впития в гърба си поглед, докато си отиваше. Нетърпелив. Лайла се усмихна. Нямаше съмнение, че пътищата им с Кел ще се пресекат отново.
И когато това се случи, ще му покаже на какво е способна.
II
Принцът се забавлява
I
Червеният Лондон
Кел коленичи в средата на Купата.
В една от колоните на моста, поддържащи двореца над реката, бе издълбана голяма кръгла зала. Намираше се под Айл. През стените от превърнат в стъкло камък проникваше възможно най-слабо червено сияние от реката и озаряваше Купата с призрачна светлина. В каменния под бе гравиран кръг за концентрация с шарка, предназначена да канализира сила, и цялото пространство — стени и въздух заедно — бръмчеше от енергия: басов, резониращ звук като във вътрешността на камбана.
Мощта в Кел напираше, търсеше изход — концентрираше цялата му енергия и напрежението, и гнева, и страха, мъчещи се да излязат на бял свят — но той се съсредоточи върху дишането си и в задачата да намери центъра си, да превърне в съзнателно действие процес, станал му тъй естествен. Върна назад умствения си часовник — отново стана на десет годинки и се озова седнал на пода в монашеската килия в Лондонското светилище, а равномерният глас на мастър Тийрън отекваше в мислите му.
Магията е усукана, а ти трябва да си гладък.
Магията е дива, а ти трябва да си питомен.
Магията е хаос, а ти трябва да си в покой.
Спокоен ли си, Кел?
Младият антари се изправи полека на крака и вдигна глава. Отвъд кръга за концентрация се усукваше мрак и надвисваха сенки. Под примигващата светлина на факлата спаринг-силуетите придобиваха лицата на врагове.
Утешителният глас на Тийрън заглъхна в главата му и на негово място се намести студеният тон на Холанд.
Знаеш ли какво те прави слаб?
Гласът на Белия антари отекваше в мислите на Кел.
Светлината на факлата трепна и младежът вдиша, издиша — и удари.
Заби юмрук в първото чучело и го събори. Докато противникът падаше, Кел вече се извръщаше към втория зад гърба си.
Никога не си влагал усилия.
Кел замахна с ръка — вода се надигна да обгърне юмрука му и после, с едно движение, полетя към чучелото, като се превърна в лед в мига, преди да се удари в главата на „врага“.
Не се е налагало да се биеш.
Кел се обърна и се озова лице в лице със сянка, която доби формата на Холанд.