И двамата вече стояха на крака. Максим го хвана за лакътя и го дръпна към себе си. Кел се опита да се освободи, но кралят имаше телосложение на дънер и с масивната си ръка го притисна здраво.
— Не мога вечно да се извинявам — прошепна Кел в рамото на краля. — Дадох му живота си, но не бива да искате от мен да спра да живея!
— Кел — подхвана Максим с омекнал глас. — Съжалявам. Но е изключено да допусна… — Дъхът заседна в гърдите на младежа. Хватката на краля се отпусна. — Проблемът не засяга само теб и Рай. Фаро и Веск…
— Не ме е грижа за суеверията им!
— А би трябвало. Те определят действията на хората, Кел. Враговете ни преравят света в търсене на друг антари. Съюзниците ни те искат за себе си. Весканците са убедени, че ти си ключът към мощта на кралството ни. Сол-ин-Ар те смята за оръжие — острие, обърнато срещу враговете ни.
— Въобще не подозират колко обикновена пешка съм — възмути се Кел и се отдръпна от прегръдката на краля.
— Такава ръка ти е раздала съдбата — констатира Максим. — Само въпрос на време е някой да се опита да те присвои и ако не успеят да получат силата ти, според мен ще се помъчат да я унищожат. Весканците са прави, Кел. Умреш ли, с теб си отива и Арнес.
— Аз не съм ключът към това кралство!
— Но си ключът към моя син. Моят наследник.
На Кел му призля.
— Не упорствай — примоли му се Максим. — Вслушай се в здравия разум!
Да, но на червения антари му се гадеше от разумни постъпки и извинения.
— Всички трябва да правим жертви.
— Не — изръмжа Кел. — Приключих с жертвите. Щом турнирът отшуми и лордовете, дамите им и аристократите си тръгнат, аз се махам.
— Не мога да те пусна.
— Сам го каза, Ваше Величество. Нямаш силата да ме спреш.
С тези думи Кел обърна гръб на краля, свали си палтото от куката на стената и излезе.
През детството си имаше навика да застава насред кралския парк, в дворцовата овощна градина, да затваря очи и да се вслушва в музиката, във вятъра, в реката и да си представя, че е някъде другаде.
На място без сгради, без дворци, без хора.
Сега стоеше в същия парк, сред дърветата — четири редици, заклещени по една в магията на зимата, пролетта, лятото и есента — и стискаше здраво очи. Вслушваше се в очакване да го обземе старото усещане за спокойствие. Чакаше. И чакаше. И…
— Мастър Кел!
Обърна се и видя Хастра, почтително приведен на няколко крачки разстояние. Нещо не беше наред и в първия момент Кел не разбра какво е, после осъзна, че младежът не носи униформата на кралски гвардеец. По негова вина. Още един провал, който да добави към камарата.
— Съжалявам, Хастра. Знам колко държеше на тази длъжност.
— Исках да преживея приключение, сър. И мечтата ми се сбъдна. Не е толкова зле. Рай поговори с краля и той се съгласи да ме пусне да се обучавам при мастър Тийрън. По-добре в светилището, отколкото в килия… — младежът се стресна. — О, съжалявам.
Кел само поклати глава.
— Ами Стаф?
Хастра направи гримаса:
— От него, боя се, няма отърване. Именно той доведе краля веднага щом избягахте.
— Благодаря ти, Хастра — кимна Кел. — Ако си поне наполовина толкова добър жрец, колкото кралски гвардеец, най-добре авен есен да внимава за длъжността си.
Хастра се ухили и си тръгна. Младият антари се вслуша в стъпките, отдалечаващи се през парка, последвани от далечното тропване при затварянето на дворцовите порти. Отново съсредоточи вниманието си върху дърветата. Вятърът се усилваше и достатъчно силното шумолене на листата заглушаваше отгласите от двореца, помагаше му да забрави за света, очакващ го зад вратата…
Махам се, помисли си. Нямаш силата да ме спреш.
— Мастър Кел?
— Сега пък какво? — попиша той и се извърна. Сбърчи вежди. — Ти коя си?
Жената между две дървета точно срещу него стоеше със сплетени зад гърба ръце и сведена глава, сякаш е чакала известно време, макар че Кел дори не бе чул приближаването ѝ. Рижата ѝ коса се вееше като пламък над чисто бяло наметало и той се почуди защо ли му се струва толкова странна и тъй позната едновременно. Все едно вече се бяха срещали, а не я познаваше, беше сигурен.
Жената се размърда и вдигна глава. Разкри лицето си. Светла кожа, червени устни и белег под различните ѝ на цвят очи — едното жълто, а другото невъзможно черно.