И двете очи се присвиха, а по устните ѝ пробяга усмивка.
— Търсих ви къде ли не!
VIII
Дъхът заседна в гърдите на Кел. Белегът на антари се ограничаваше до ръба на окото, но черното на ириса на жената се разливаше като сълзи по бузата ѝ, мастилени линии се изтегляха чак в червената ѝ коса. Беше неестествено.
— Коя си ти?
— Наричам се Ожка — отвърна непознатата.
— Какво си ти? — попита той.
Тя наклони глава.
— Аз съм пратеник… — говореше кралски, но с плътен акцент и Кел забеляза езиковата руна, подаваща се изпод маншета ѝ. Значи беше от Белия Лондон.
— Антари ли си?
Само дето не беше възможно. Кел беше последният от вида си. Зави му се свят.
— Не е възможно.
— Аз съм само пратеник.
Кел поклати глава. Нещо не беше наред. Не я чувстваше като антари. Магията ѝ беше по-странна, по-тъмна. Тя пристъпи крачка напред и той инстинктивно отстъпи. Короните на дърветата над тях се сгъстяваха, преминаваха от пролет в лято.
— Кой те изпраща?
— Моят крал.
Значи някой беше успял да си просече път до трона на Белия Лондон. Беше само въпрос на време.
Ожка пристъпи предпазливо още една крачка напред, но Кел запази разстоянието помежду им, като се изплъзна от лятото в есента.
— Радвам се, че те открих — допълни гостенката от другия Лондон. — Търсех те.
Червеният антари стрелна поглед покрай нея и към входа на двореца.
— Защо?
Тя забеляза накъде гледа и се усмихна.
— За да донеса съобщение.
— Ако имаш съобщение за трона — уточни Кел, — предай го сама.
— Съобщението ми не е за краля — поправи го Ожка. — За теб е.
Разтърси го силна тръпка.
— Какво толкова имаш да ми кажеш?
— Моят крал се нуждае от твоята помощ. Моят град се нуждае от помощта ти.
— Защо аз? — попита Кел.
Ожка въздъхна и се натъжи:
— Понеже всичко е по твоя вина.
Той се дръпна като ударен.
— Какво?
Червенокосата продължи да пристъпва към него, а той направи крачка назад и скоро се озоваха в зимата — гнездо от голи клони, люлени от вятъра.
— Вината е твоя. Ти уби близнаците Дейн. Уби нашия последен антари. Но все пак си в състояние да ни помогнеш. Градът ни се нуждае от теб. Моля те, ела! Срещни се с моя крал. Помогни му да възстанови всичко.
— Не мога просто да си тръгна — възрази Кел автоматично.
— Така ли? — попита пратеничката, сякаш способна да чуе мислите му.
Тръгвам си.
Непознатата — Ожка — посочи дърво наблизо и антари забеляза спиралата, вече начертана с кръв. Врата.
Стрелна с поглед двореца.
Остани.
Сам си изгради този затвор.
Не мога да те пусна да си идеш.
Бягай.
Ти си антари.
Никой не може да те спре.
— Е? — попита Ожка и протегна ръка с вени, черни на фона на кожата. — Ще дойдеш ли?
Рай се сопна:
— Как така е бил освободен?
Той и Лайла стояха в кралския затвор и покрай гвардееца се взираха във вече празната килия. Принцът беше готов да щурмува тъмничарите и да освободи Кел с помощта на Лайла, само дето обект за набега липсваше.
— Кога стана?
— Заповед на краля — обясни пазачът. — Няма и десет минути. Едва ли е стигнал далеч.
Рай се изсмя — измъчен, истеричен смях забиваше нокти в гърлото му — а сетне хукна нагоре по стълбите право към покоите на Кел, с Лайла по петите му.
Стигна до спалнята на брат си и отвори вратите, ала помещението беше празно.
Принцът се насили да потуши надигащата се паника и отстъпи назад в коридора.
— Какви ги вършите вие двамата? — попита Алукард, тъкмо изкачил стълбите.
— Ти какво правиш тук? — изуми се Рай.
— Търся теб — отвърна капитанът.
В същия момент Лайла го попита:
— Виждал ли си Кел?
Алукард вдигна вежда.
— Полагаме много старания да се избягваме взаимно.
Рай изпъшка изнервено и се втурна покрай капитана, само за да се сблъска с някакъв младеж на стълбите. Замалко да не разпознае гвардееца без бронята му.
— Хастра — изпръхтя. — А ти виждал ли си Кел?
Доскорошната охрана на Кел кимна:
— Да, сър. Току-що го оставих в парка.
Принцът въздъхна облекчено. Понечи да хукне по стълбите, но Хастра добави:
— В момента има посетителка. Така мисля. Жена.
Лайла настръхна видимо.
— Каква жена?
— Как мислиш? — попита Алукард.