Хастра им се стори малко замаян.
— Аз… не мога да си спомня лицето ѝ… — между веждите му се вдълба бръчка. — Странно е, винаги съм бил много добър физиономист… В нея обаче има нещо… нещо странно…
— Хастра — изсъска Алукард напрегнато. — Отвори шепи!
Рай дори не беше забелязал, че младият гвардеец стиска юмруци до хълбоците си.
Хастра сведе очи, сякаш и той не беше усетил, после протегна ръце и отпусна пръсти. Едната му шепа беше празна. В другата държеше малък диск с надраскано на повърхността заклинание.
— Ха! — възкликна младежът. — Ама че странно!
Но Рай вече тичаше по коридора, Лайла — на крачка зад него и Алукард — засега последен, но си наваксваше изоставането.
Кел се пресегна и хвана Ожка за ръката.
— Благодаря — възкликна тя с глас, преливащ от щастие и облекчение, и обви пръсти около неговите. Притисна другата си ръка към белязаното с кръв дърво.
— Ас таскен — и миг по-късно дворцовият парк изчезна, заменен от улиците на Червения Лондон. Кел се огледа. Отне му минутка да осъзнае къде се намират… но важното беше не къде се бяха озовали, а къде ще се озоват.
В този Лондон тук имаше тясна пресечка с пивница от едната страна и градинска стена — от другата.
Но в Белия Лондон на това място се намираше портата на замъка.
Ожка извади изпод бялото си наметало малка дрънкулка и притисна все още кървящата си ръка към зимния бръшлян, катерещ се по каменната стена. Спря и погледна към Кел в очакване на разрешението му; той, на свой ред, се обърна назад към улиците — към все още видимия в далечината кралски дворец. Присви го под лъжичката — вина, паника, колебание — ала преди да успее да се дръпне, Ожка изрече думите и светът се сгъна около тях. Червеният Лондон изчезна и Кел се принуди да пристъпи напред — от улицата в каменната гора, която се издигаше пред замъка.
Само дето каменна гора нямаше — вече не.
Беше си съвсем обикновена, пълна с дървета с голи зимни клони, през които се виждаше лазурносиньо небе. Кел се стресна — откога в Белия Лондон имаше толкова цветове? Това не беше светът, какъвто го помнеше; не и онзи, споменат от водачката му, осакатен и умиращ.
Светът изобщо не беше пострадал!
Ожка стоеше близо до портата и се подпираше на стената. Когато вдигна глава, по лицето ѝ се плъзна котешка усмивка.
Кел имаше само секунда да възприеме промените — тревата под краката му, слънчевата светлина, птичата песен — и да осъзнае каква ужасна грешка е направил, преди да чуе стъпки, да се обърне и да се озове лице в лице с краля.
Той стоеше точно пред младия антари, с изпънати рамене и високо вдигната глава, виждаха се и двете му очи — едното изумрудено, другото черно.
— Холанд?
Името прозвуча като въпрос, понеже мъжът пред Кел не приличаше на познатия противник, с когото се беше сражавал антари — онзи, когото победи и захвърли в бездната преди четири месеца. При раздялата им той беше на няколко бавни удара на сърцето от смъртта.
Този Холанд не би могъл да стои тук.
Този Холанд никога не би могъл да оцелее!
Но срещу себе си Кел виждаше Холанд и той не беше просто оцелял.
Изглеждаше преобразен.
Бузите му розовееха свежо — със сияние, присъщо само на хора в разцвета на живота, а косата му — независимо от възрастта, доскоро въгленовосива — сега беше права, черна, лъскава и чертаеше начупен зигзаг с кичурите по слепоочията и челото му. Кел погледна Холанд в очите и той — магьосник, крал, антари — се усмихна; гримаса, допринесла повече за промяната на лицето му, отколкото новите дрехи и аурата на здраве.
— Здравей, Кел — поздрави Холанд. Облекчение за младежа бе да чуе все тъй познатия му глас. Белият антари никога не говореше високо, но тонът беше заповеден и подчертан от онова леко хриптене, заради което ти се струва прегракнал от крещене. Или писъци.
— Не би трябвало да си тук — констатира Кел.
Холанд вдигна едната си черна вежда.
— Нито ти.
Младежът усети сянка зад гърба си, изместване на въздуха точно преди нападението. Вече се пресягаше за ножа си, но закъсня, тъкмо напипа дръжката и нещо студено и тежко се стегна около гърлото му, а светът се взриви от болка.
Рай нахлу през вратите на градината с името на брат си на уста. Нямаше и следа от него сред редиците дървета, нито отговор — освен ехото от гласа на принца. Лайла и Алукард бяха изостанали, тропотът на ботушите му — заглушен от накъсания му пулс.
— Кел? — извика той отново и се втурна през овощната градина. Заби нокти в раната на ръката си. Болката беше каишка и принцът се опита да я дръпне, подминавайки карето в пролетен цвят.