На средата между редовете от лятно зелено и есенно златно Рай рухна с писък.
Както тичаше с все сили, изведнъж се озова на четири крака и виещ от болка, сякаш нещо остро и назъбено се врязва в него.
— Рай? — разнесе се глас отблизо, а принцът се сви на кълбо и от гърдите му се откъсна ридание.
Рай.
Рай.
Рай.
Името му отекваше из целия парк, ала той се давеше в кръвта си — беше сигурен, че даже я вижда да цапа плочите. Зрението му се замъгли, губеше фокус; попадаше в бездна, както му се бе случвало толкова пъти с пришествието на мрака и изваждането на спомените и сънищата на показ.
Това беше кошмар!
Устата му се пълнеше с кръв.
Трябва да беше кошмар!
Опита се да се изправи на крака.
То…
Отново рухна с писък, защото болката разкъса гърдите му и потъна между ребрата.
— Рай? — изкрещя гласът.
Опита се да отговори, но челюстта му се беше схванала. Не смогваше да си поема дъх. Сълзите струяха по лицето му; болката беше твърде истинска, твърде позната — острие, което минава през плът и мускул, стърже в кост. Сърцето му препускаше, сетне се запъна, прескочи удар, пред очите му причерня и принцът се озова отново на нара в светилището, падаше през мрака и рухваше надолу…
Нямаше никого.
Лайла се втурна право към стената на парка, спринтираше през странната овощна градина и изскочи от другата ѝ страна. Но там нямаше и следа от Кел и непознатата, нямаше и кръв по камъните, нищо. Тя отстъпи, опитваше се да съобрази къде другаде да ги потърси. И тогава чу писъка.
Рай.
Намери принца на земята да дращи по гърдите си. Хълцаше и притискаше ръка към ребрата си, сякаш е бил пронизан, но кръв нямаше. Не и тук.
Прозрението я връхлетя като удар.
Каквото и да се случваше на Рай, в действителност не страдаше той.
Кел беше в беда!
Алукард дотича и пребледня при вида на принца. Преди да коленичи, извика гвардейците на помощ. От гърдите на Рай се изтръгна поредното ридание.
— Какво му става? — попита каперът.
Устните на принца бяха оцветени от кръв и Лайла нямаше представа дали си е прехапал езика, или е пострадал по-сериозно.
— Кел… — изхриптя Рай, разтреперан от болка. — Нещо… става… не мога…
— Какво общо има Кел с всичко това? — изуми се Алукард.
Появиха се двама кралски гвардейци, а зад тях, пребледняла от страх, вървеше кралицата.
— Къде е Кел? — извика тя, щом видя принца.
— Назад! — гвардейците се изправиха в защита, понеже неколцина благородници проявяваха любопитство.
— Извикайте краля!
— Дръж се! — примоли се Алукард. Говореше на Рай.
Принцът се сви на кълбо, а Лайла отстъпи назад.
Зае се да претърсва дърветата за следи от Кел, от жената, от мястото, на което са отишли.
Рай се претърколи на хълбок, опита се да се надигне, не успя и започна да храчи кръв в пръстта на овощната градина.
— Веднага намерете Кел! — нареди кралицата на ръба на истерията.
Къде беше отишъл?
— Какво мога да сторя, Рай? — прошепна Алукард. — Какво да направя?
Кел изплува на повърхността на болката.
Разпадаше се на парчета, от гърдите му беше откъснат жизненоважен орган. Болката струеше от металния нашийник на гърлото му, спираше му въздуха, кръвта, мислите, силата. Отчаяно се опита да призове магия, но тя не се появи. Зина за въздух — имаше чувството, че се дави, вкусът на кръв горчеше в устата му, макар тя да беше празна.
Гората бе изчезнала, помещението около него — празно. Кел се разтрепери — палтото и ризата му ги нямаше, а голата плът на гърба и раменете му се притискаше към нещо студено и метално. Не беше в състояние да помръдне; стоеше изправен, но не се крепеше сам в тази поза. Тялото му бе разпънато на нещо като рамка, с широко разперени и опънати ръце, китките му — приковани към напречни пречки. Усещаше още една зад раменете си и вертикална — зад главата и гръбнака.
— Реликва — изрече равен глас и Кел събра сили да фокусира поглед. Видя Холанд пред себе си. — От предшествениците ми.
Погледът на антари беше спокоен, цялото му тяло — застинало, като че изваяно от камък вместо от плът, но в черното му око се кълбеше мъгла, сребърни сенки се усукваха в него досущ змии в масло.
— Какво си направил? — задави се Кел.
Холанд вирна глава.
— Какво трябва да съм направил?
Червеният антари стисна зъби и се застави да мисли през ледената болка на нашийника.
— Трябваше… да си останеш в Черния Лондон. Трябваше… да умреш.