— И да оставя и народа ми да умре, така ли? Нека градът ми се гмурне в поредната война, нека светът ми потъва все по-надолу и по-надолу към смъртта, макар да знам — било е по силите ми да го спася… — Холанд поклати глава. — Не. Моят свят е пожертвал достатъчно за твоя.
Кел отвори уста да заговори, но болката го прониза, особено остра точно над сърцето. Сведе поглед и видя печата да се раздробява. Не. Не!
— Холанд! — изпъшка. — Моля те. Свали този нашийник.
— Ще го сторя — отвърна Холанд ясно, — щом приемеш.
Паниката разтърси Кел.
— Какво да приема?
— Когато бях в Черния Лондон — след като ти ме изпрати там — сключих сделка. Тялото ми срещу неговата сила.
— Неговата?
Но какво друго би открил да се спотайва в онзи мрак, за да сключи сделка? Същата твар, смазала света и наскоро опитала да избяга оттам чрез едно камъче. Същата, прорязала с косата на смъртта Червения Лондон и опитала се да погълне душата на Кел.
— Глупак такъв! — изръмжа той. — Ти… ми каза… че да пусна тъмната магия в себе си, е все едно да загубя… — зъбите му тракаха. — Или си господарят… или си слугата… И виж само… каква я свърши. Какво като си се освободил от заклинанието на Атос… просто си сменил един господар с друг.
Холанд стисна Кел за брадичката и блъсна главата му в металната пречка. Болката отекна през черепа му. Нашийникът се стегна, печатът над сърцето му се пукна и разцепи.
— Чуй ме — умоляваше Кел, а вторият пулс в гърдите му пресекваше. — Познавам тази магия.
— Познаваш само отсянка. Късче от силата ѝ.
— Тази сила вече е съсипала един свят.
— И е излекувала друг — възрази Холанд.
Кел не бе в състояние да овладее треперенето си. Болката се размиваше, заменена от нещо по-лошо. Ужасяващ, смъртен студ.
— Моля те, свали нашийника. Няма да се съпротивлявам. Аз…
— Ти си имаше твой съвършен свят — прекъсна го Холанд. — Сега аз искам моя.
Кел преглътна, затвори очи и се постара да не изпусне нишката на мислите си.
Пусни ме да вляза.
Той примигна. Думите идваха от устата на Холанд, но гласът не беше неговият. Беше по-мек, по-звучен и още щом заговори, лицето на белия антари започна да се променя. Сянката изкърви от едното око в другото, погълна изумруденозеленото и го оцвети в черно. Струйка сребърен дим се виеше в тези очи и някой — нещо — надзърташе през тях, но не беше Холанд.
— Здравей, антари.
Изражението на краля продължи да се променя, чертите на лицето му се преподредиха от остри ръбове в меки, почти елегантни очертания. Бръчките по челото и бузите се изгладиха до шлифован камък, а устата се изви в зловеща усмивка. Съществото заговори. Имаше два гласа — един изпълваше въздуха, по-мека версия на самия Холанд, а другият отекваше в главата на Кел, басов и гъст като дим. Този втори глас се усука зад очите на магьосника и се разля в ума му в търсене.
— Мога да те спася — твърдеше създанието, ровейки в мислите му. — Мога да спася брат ти. Мога да спася всичко… — пресегна се и докосна кичур от просмуканата с пот коса на Кел, като че омагьосано. — Просто ме пусни да вляза.
— Ти си чудовище — изхриптя червеният магьосник.
Холанд вкопчи пръсти в гърлото му.
— Аз съм бог!
Кел усети волята на съществото да притиска неговата, усети я как си проправя път в ума му с ледени пръсти и студена прецизност.
— Махни се от главата ми! — Младежът се хвърли напред в оковите с цялата си сила и удари чело в челото на Холанд. Прониза го болка — гореща и ярка — и от носа му протече кръв, но тварта в тялото на противника му само се усмихна.
— Аз съм в главите на всички — заяви съществото. — Аз съм във всичко. Стар съм като самото сътворение. Аз съм животът и смъртта, и мощта. Аз съм неизбежен.
Сърцето на Кел препускаше диво, но сърцето на Рай прескачаше. По един удар на всеки два. После станаха три. А после…
Съществото оголи зъби.
— Дай да вляза!
Кел обаче нямаше да му позволи. Помисли си за своя свят и какво би означавало да пусне тази твар на свобода из него, понесла кожата му. Видя дворецът да рухва и реката да потъмнява, видя трупове да се обръщат на пепел по улиците, цветът да се оттича, докато остане само черно — и себе си в средата на всичко, точно както се случваше в кошмарите му. Безпомощен.
По бузите му потекоха сълзи.
Не беше способен да го направи. В никакъв случай. Нямаше да позволи да стане такъв.
Съжалявам, Рай, помисли си, наясно, че току-що е обрекъл и двамата.