— Не — изрече на глас, а думата одраска гърлото му.
За негова изненада обаче чудовището се усмихна още по-широко.
— Надявах се да го кажеш!
Кел не разбираше радостта на тварта, не и докато тя не отстъпи назад и не вдигна ръце.
— Харесва ми тази кожа. И сега, след като ми отказа, ще я задържа.
Нещо премина зад очите на съществото — светлинен лъч, капка зелено. Проблесна, бореше се, само за да бъде погълната отново от мрака. Чудовището поклати глава почти със съжаление.
— Холанд, Холанд… — измърка то.
— Върни го — настоя Кел. — Не сме приключили!
Съществото продължи да клати глава, докато посягаше към гърлото на червения антари. Той се опита да се отдръпне, ала нямаше накъде да бяга.
— Ти беше прав, антари — заяви тварта и прокара върховете на пръстите си по ръба на металния нашийник. — Магията е или слуга, или господар.
Кел се блъскаше срещу металната рамка, а белезниците се врязваха в китките му.
— Холанд! — името отекна в каменната зала. — Холанд, копеле, бори се!
Демонът просто стоеше и наблюдаваше с развеселен, немигащ черен поглед.
— Покажи ми, че не си слаб! — изпищя Кел. — Докажи, че не си все още роб на нечия чужда воля! Наистина ли се върна чак оттам, само за да изгубиш така лесно? Холанд!
Накрая, с окървавени китки и пресипнал глас, се отпусна в обятията на металната рамка, а чудовището се обърна и се отдалечи.
— Чакай, демоне — задави се Кел, напъваше се срещу притискащия го мрак, студа и чезнещото ехо от пулса на Рай.
Съществото погледна през рамо и заяви:
— Наричам се Осарон.
Кел се заблъска в металната рамка с такава сила, че зрението му се замъгли, изгуби фокус и мракът заплаши да го погълне.
— Къде отиваш?
Демонът вдигна ръка да му покаже нещо и сърцето на Кел изстина. Чудовището държеше алена монета, белязана със златна звезда в средата. Лин от Червения Лондон.
— Не — примоли се той, гърчейки се в белезниците, докато те разкъсваха кожата му и по китките потече кръв. — Осарон, няма да стане!
Демонът само се усмихна.
— И кой би могъл да ме спре?
IX
Лайла обикаляше из градината.
Трябваше да предприеме нещо.
Паркът гъмжеше от гвардейци, дворецът бе в треска. Тийрън се опитваше да измъкне отговори от Хастра, а на няколко овощни реда от Лайла Алукард все още стоеше приведен над Рай и му шепнеше твърде тихо, та тя да чуе думите. Сториха ѝ се утешителни слова. Или молитва. Беше чувала моряците да се молят в морето — не на Господ, а на света, на магията, на всичко, което би могло да ги слуша. Една и съща висша сила с различно име. От много време насам Лайла не вярваше в Господ — беше се отказала от молитвите, щом стана ясно, че никой не им отговаря и макар да бе склонна да признае съществуването на магията, не ѝ се струваше тя да слуша или поне да я е грижа. Намираше странно задоволство в това, понеже по този признак силата си беше лично нейна.
Бог нямаше да помогне на Рай.
Но Лайла би могла.
Тръгна да се връща през овощната градина.
— Къде отиваш? — поиска да узнае Алукард и вдигна глава.
— Да оправя хаоса — отвърна тя. С тези думи се втурна на бегом към дворцовите порти. Не спря, независимо от опитите на пажовете и гвардейците да ѝ преградят пътя. Привеждаше се и се извърташе, премина покрай тях, нахлу през портите на двореца, изтърча надолу по стъпалата.
Знаеше какво трябва да направи, макар да нямаше представа дали ще проработи. Лудост беше да опитва, но не разполагаше с избор. Не, не беше вярно. Предишната Лайла щеше да заяви, че винаги има избор и ще живее далеч по-дълго, ако избере да остане на своя страна.
Но между нея и Кел имаше връзка. Различна от онази, която го свързваше с Рай, но също толкова здрава.
Дръж се, помисли си тя.
Лайла се промуши през претъпканите улици и се отдалечи от празненствата. Стремеше се да начертае в ума си карта на Белия Лондон — поне колкото беше видяла от него — ала не си спомняше много освен замъка и предупреждението на Кел никога да не пресича точно там, където иска да попадне.
Най-сетне намери по-спокойно място и извади от задния си джоб отломъка от Астрид Дейн. После нави ръкав и измъкна ножа си.
Това е лудост, помисли си. Чиста и пълна лудост.
Знаеше разликата между елементалния маг и антари. Да, преживя пътешествието и преди, но заедно с Кел и под защитата на неговата магия. А сега щеше да се пренесе сама.
Какво съм аз?, беше попитала Тийрън.
Какво съм аз?, чудеше се всяка нощ в морето и всеки ден, откакто за първи път се бе озовала тук, в този град, в този свят.