И определено не се е налагало да се сражаваш за живота си.
Навремето щеше да се поколебае — и се беше поколебал — но не и този път. С един замах от канията на китката му излязоха метални шишове и се наместиха в ръката. Полетяха във въздуха като стрели и се забиха в гърлото, сърцето и главата на чучелото.
Ала противниците продължаваха да прииждат. Нямаха свършване.
Кел се притисна към извитата стена на Купата и вдигна ръце. От вътрешната страна на китката му проблесна малък триъгълник заострен метал. Щом свали ръка, триъгълникът се превърна в острие и младежът се поряза с него — пусна си кръв. Долепи длани една до друга и ги раздалечи. Нареди на кръвта:
— Ас осоро!
Затъмни.
Заповедта на Кел отекна, разнесе се из залата, въздухът в дланите му започна да се сгъстява и да се вихри в сенки, по-гъсти от дим. Блъвна между пръстите му и за нула време цялото помещение потъна в мрак.
Кел се отпусна върху студената каменна стена на залата — задъхан и замаян от използването на толкова много магия. Потта се стичаше в очите му — едното синьо, другото плътно черно — и той се остави тишината на помещението да го обгърне.
— Всичките ли ги уби?
Гласът се разнесе някъде иззад него — не принадлежеше на призрак, а беше от плът и кръв, и изпълнен с веселие.
— Не съм сигурен — отвърна Кел. Стесни пространството между дланите си и воалът от мрак се разсея незабавно, разкривайки залата в истинския ѝ вид — празен каменен цилиндър, очевидно предназначен за медитация, не за битки. Чучелата за спаринг бяха съсипани, едно гореше весело, друго беше натъпкано с метални копия. Имаше също натрошени, разкривени, разчленени — би било трудно да бъдат наречени вече тренировъчни чучела. Кел сви юмрук и пожарът по горящия манекен угасна.
— Фукльо — промърмори Рай. Принцът се бе облегнал до сводестия вход на залата. На пламъка на факлата кехлибарените му очи сияеха като на котка. Кел прекара окървавена длан през медно-рижата си коса, а брат му тръгна към него и подметките на ботушите му затрополиха по каменния под на Купата.
Всъщност Рай и Кел не бяха братя, поне не кръвни. С една година по-голям от Рай, в арнеския кралски род бяха довели петгодишния Кел, без семейство и без никакви спомени. Разполагаше всичко на всичко с един кинжал и едното му око беше напълно черно: знакът на магьосник антари. Рай обаче отговаряше най-точно на представата на Кел за брат. Бе готов да отдаде живота си за принца. И — съвсем наскоро — бе сторил точно това.
Рай вдигна вежди, виждайки останките от тренировката.
— Винаги съм смятал, че щом си антари, не се налага да се упражняваш и всичко ти идва… — махна с ръка, — отвътре.
— Способността е вродена — отвърна Кел. — Умението изисква упражнения. Точно както ти обяснявам по време на всеки от уроците ни.
Принцът сви рамене:
— Че на кого му трябва магия, ако е такъв красавец?
Кел подбели очи. В залата имаше ниша с маса, отрупана с контейнери — едни, пълни с пръст, други — с пясък или масло — и голяма купа с вода; той топна ръце в нея и си напръска лицето, преди кръвта да оцвети водата в розово.
Рай му подаде кърпа.
— По-добре ли си?
— По-добре съм.
Нямаха предвид освежаващите качества на водата. На практика кръвта на Кел пулсираше неспокойно, а онова, което течеше в нея, копнееше да се развихри. В него се бе пробудила нова мощ и явно не възнамеряваше да заспива отново. И той, и Рай знаеха колко много зачестяват посещенията на младия антари в Купата — ставаха и повече, и по-продължителни. Тренировката успокояваше нервите на магьосника и енергията в кръвта му, но за кратко. Беше като треска — прекъсва, само за да се развихри отново.
Рай видимо проявяваше нетърпение и пристъпваше от крак на крак. Кел го огледа. Принцът бе заменил обичайните си дрехи в червено и златно с кат в изумрудено и сиво, изисканата коприна — с вълна и износен памук, а ботушите със златни токи — с чифт от черна кожа.
— На какъв си се маскирал?
В погледа на Рай проблесна лукавство и принцът се поклони със замах:
— На обикновен гражданин, разбира се.
Кел поклати глава. Напълно нелепа маскировка. Независимо от облеклото, черната коса на Рай блестеше сресана, пръстени покриваха ръцете му, седефени брошки прихващаха изумрудения му плащ. Целият му вид говореше за дворцовата му принадлежност.
— И все пак приличаш на принц.
— Е, очевидно — отвърна Рай. — Да съм маскиран не означава, че не искам да ме разпознаят.
Кел въздъхна.
— Всъщност, точно това означава. Или щеше да означава — за всекиго, освен за теб.