Рай само се усмихна, сякаш бе получил комплимент.
— Искам ли да знам защо си облечен по този начин?
— Ами… — измънка принцът, — понеже ще излизаме.
Кел поклати глава:
— Този път ще пропусна.
Копнееше единствено за баня и питие, но и двете щеше да открие в усамотението на своите покои.
— Добре — отсече Рай. — Аз излизам. А когато ме оберат и зарежат в някоя уличка, ти иди да кажеш на родителите ни какво се е случило. Не забравяй да споменеш, че си останал вкъщи, вместо да се погрижиш за безопасността ми.
Кел простена:
— Рай, последния път…
Принцът обаче махна с ръка, сякаш „последният път“ не включваше счупен нос, няколко подкупа и щети за хиляди линове.
— Този път ще бъде различно — настоя той. — Без глупости. Без щуротии. Просто ще пийнем на място, подходящо за положението ни. Хайде де, Кел, заради мен? Не издържам да прекарам и минута повече в планиране на турнири, докато мама подлага на съмнение всеки мой избор, а татко се тревожи за Фаро и Веск!
Кел нямаше доверие на брат си да се пази сам от неприятности, а и по стиснатите зъби на Рай и блясъка в очите му личеше решимостта му да излезе, дори и сам. Следователно в крайна сметка щяха да обикалят града заедно. Магьосникът въздъхна и кимна към стълбите.
— Поне да се отбием в покоите ми да се преоблека?
— Няма нужда — възрази Рай весело. — Донесъл съм ти чиста туника!
Той извади мека дреха с цвят на слама. Очевидно имаше намерение да измъкне Кел от двореца, преди брат му да си промени мнението.
— Колко мило — промърмори Кел и се съблече. Забеляза как принцът спира поглед на знака, белязан върху гърдите му. Огледално копие се намираше върху сърцето на наследника Мареш. Вид забранена, неразрушима магия.
Моят живот е негов живот. Неговият живот е мой живот. Върни го обратно.
Кел преглътна. Все още не беше свикнал с шарката — преди черна, сега сребърна — която ги свързваше заедно. Свързваше болката им. Насладата им. Животите им.
Навлече чистата туника и издиша, щом символът изчезна под памука. Приглади си косата назад и се обърна към Рай.
— Доволен ли си?
Принцът понечи да кимне, но се спря и извади нещо от джоба си:
— Замалко да забравя. Донесох шапки!
Той постави внимателно светлосива шапка върху черните си къдри, като се погрижи да я намести под лек ъгъл, та зелените скъпоценни камъни по периферията ѝ да заблестят.
— Прелестно — промърмори Кел, щом принцът се пресегна и намести на рижавата му глава въгленовочерна шапка. Палтото му висеше на кука в нишата — свали го оттам и го надяна.
Рай изсумтя и отсъди:
— В това облекло никога няма да се слееш с народа!
Кел устоя на желанието да му изтъкне, че с бледата си кожа, рижа коса и черно око — да не споменаваме и шепота „антари“, който го следваше където и да иде, отчасти молитва и отчасти проклятие — никога не би се слял с каквото и да било.
Отвърна:
— Нито пък ти. Смятах, че това е целта.
— Имам предвид палтото — обясни Рай. — Тази зима черното не е модерно. Из дебрите на дрехата си нямаш ли скрито нещо индигово или небесносиньо?
Колко палта според теб има тук?
Споменът го улучи като удар под кръста. Лайла.
— Предпочитам това лице — заяви той и изтласка встрани спомена за нея — ръката на джебчия, избутана от гънките на палтото му.
— Добре, добре — Рай отново запристъпва от крак на крак. Въобще не го биваше да стои мирен, но Кел смяташе, че и този му недостатък се влошава. В движенията на брат си долавяше нов вид безпокойство — нервна енергия, отглас от неговата. И все пак ефектите ѝ у Рай бяха по-различни. Нервността му ставаше маниакална. Опасна. Обхващаха го все по-мрачни настроения и се сменяха все по-рязко, буквално за части от секундата. Кел едва успяваше да се държи в крак с него.
— Готови ли сме вече? — поинтересува се Рай.
Антари погледна към стълбите.
— А охраната?
— Твоята или моята? — подпита принцът. — Твоята двойка стои пред горната врата. Помага ни неведението им за съществуването на друг изход от това място. Колкото до моите хора, те вероятно още са пред стаята ми. Днес се справих наистина превъзходно с потайното си прокрадване. Тръгваме ли?
Купата си имаше самостоятелен изход от двореца — по една от колоните се виеше тясно стълбище и излизаше на брега. Двамата изкачиха стъпалата в червеникавия мрак, озарени само от светлината на реката и вечния пламък на висящите нарядко бледи фенери.
— Това е лоша идея — заяви Кел, не защото очакваше Рай да си промени намеренията, а понеже му влизаше в работата да го каже, после да има основания да твърди пред краля и кралицата, че е опитал да спре сина им.