Водата в лодката взе да се покачва все повече и Лайла се постара да се съсредоточи. Пое колкото малко дъх ѝ позволяваха одеждите и прегледа мизерния си, бързо мокрещ се инвентар — едничка бъчонка бира (подарък на раздяла), три ножа (всичките скрити), половин дузина ракети (завещани от господата, пратили я на това плаване), гореспоменатата рокля (дяволите да я вземат) и съдържанието на фустите и джобовете на въпросното чудо (необходимо, ако възнамеряваше да преуспее).
Лайла взе една от ракетите — подобно на фойерверк устройство, което, драснато в произволна повърхност, изхвърляше поток цветна светлина. Не изблик, а стабилен лъч, достатъчно силен да прореже мрака като нож. От всяка ракета се очакваше да издържи по четвърт час и в открито море различните цветове имаха определено значение — жълто за потъващ кораб, зелено за болест на борда, бяло — за неназована опасност и червено — за пирати.
Лайла имаше по една ракета от всеки цвят и пръстите ѝ затанцуваха по краищата им, докато обмисляше възможностите си. Загледа се в покачващата се вода на дъното и се спря на жълтата пръчка — хвана я с две ръце и я удари в ръба на малката лодка.
Избликна светлина — внезапна и заслепяваща. Разцепи света на две: свирепото нажежено-златно на ракетата и гъстата чернота от небитие около нея. Лайла прекара половин минута в проклятия и примигване на сълзи, предизвикани от яркия пламък, а междувременно се стараеше да удържи ракетата насочена нагоре и встрани от лицето си. Чак после започна да брои. Точно когато очите ѝ най-сетне взеха да се приспособяват, сигналната пръчка изпука, изпращя и угасна. Девойката огледа хоризонта за кораб, но не видя никакъв, а вълните под лодката продължаваха бавното си, но настъпателно шествие нагоре по прасеца на ботуша. Тя взе втора ракета — бяла за опасност — и я чукна в борда, като прикри очи. Броеше как минутите отминават покрай нея и претърсваше нощта отвъд лодката за признаци на живот.
— Хайде де — прошепна. — Хайде, хайде, хайде…
Думите бяха заглушени от съскането на ракетата. Лайла се потопи обратно в мрака.
Стисна зъби.
Ако се съди по нивото на водата в малката лодка, разполагаше само с четвърт час — време колкото за една ракета — преди заплахата от потъване да стане наистина сериозна.
Точно в този момент нещо се отърка по дървения борд на лодката. Изпробва зъбите си върху нея.
Ако има бог, помисли си Лайла, небесно създание, някоя сила или дух там горе — или пък долу — и току-виж му се ще да ме види да доживея утрото, от жалост или за забавление, сега е подходящият момент да се намеси…
С тази мисъл наум тя взе червената ракета — онази срещу пирати — и я чукна в борда. Окъпа нощта около себе си в призрачна алена светлина. За момент ѝ напомни за река Айл у дома, в Лондон. Не нейния Лондон — ако онова отвратително място изобщо е било нейно някога — или ужасяващо избледнелия град, породил Атос и Астрид, и Холанд, а неговия Лондон. Лондонът на Кел.
Той заблестя пред очите ѝ като ракета — с рижата си коса и вечната бръчка между очите: едното синьо, другото черно. Антари. Магьосник. Принц.
Лайла стоя втренчена право в червената светлина на ракетата, докато тя не изгори образа от ретината ѝ. Имаше по-сериозни грижи в момента. Нивото на водата се покачваше. Ракетата гаснеше. В лодката се отъркваха зловещи твари.
И, точно когато червеният огън на пиратската ракета взе да гасне, Лайла видя кораба.
Появи се като привидение — клъбце мъгла на повърхността на морето — но скоро мъглата се сбра в сянка на кораб. Лъскавочерен корпус и сияйни черни платна отразяваха нощта от всички страни, а бордовите фенери — малки и твърде безцветни — минаваха за звезди. Едва когато човек се озовеше достатъчно близо, за да проследи как гаснещата червена светлина на ракетата танцува по отразяващите повърхности, корабът идваше на фокус. А по това време вече почти беше връхлетял върху лодката.
Трепкащата светлина на ракетата стигаше Лайла да разчете и името на кораба, нанесено с отразителна боя на корпуса. „Ис Ранес Гаст“.
Медният крадец.
Лайла се ококори от почуда и облекчение. Усмихна се лекичко под мустак и после погреба усмивката под по-подходящо изражение — смес от благодарност и притеснение, с капка предпазлива надежда.
Ракетата изсъска и угасна, но корабът вече се намираше досами девойката — достатъчно близо, та да различава лицата на надвесените над планшира моряци.
— Тоса! — викна Лайла на арнески, като се изправи на крака внимателно, за да не разлюлее малката потъваща лодка.