— От най-лошите е — съгласи се Рай и преметна ръка през раменете на брат си.
С тези думи двамата излязоха от двореца и потънаха в нощта.
II
През зимните месеци повечето градове спят, но Червеният Лондон не показваше признаци за унес. Докато двамата братя обикаляха улиците, из камините припламваха елементални огньове, от комините бълваше пара. През облачето на дъха си Кел видя отраженията от светлините на Нощния пазар покрай брега, парата лъхаше с аромат на греяно вино и яхния, улиците гъмжаха от пешеходци, увити в шалове, и с палта, ярки като скъпоценни камъни.
Рай се оказа прав — единствен Кел носеше черно. Придърпа шапката ниско на челото си, за да се прикрие не толкова от студа, колкото от неизбежните погледи.
Подминаха двойка хванати под ръка млади момичета. Едната стрелна с одобрителен поглед Рай, замалко да се препъне в полите си и той я улови за лакътя.
— Ан, соласи, рес настер — извини се девойката.
— Мас марист — отвърна Рай на гладкия си арнески.
Момичето сякаш не забеляза Кел, който продължаваше да се придържа на крачка назад, потънал в сенките на брега. Приятелката ѝ обаче го видя. Той усети погледа ѝ да се плъзга по него, на свой ред се вторачи в нея и с мрачно задоволство констатира как тя си поема стреснато дъх.
— Аван — каза Кел с глас, недоловим като мъглата.
— Аван — отвърна и тя, но сковано, и сведе глава.
Рай притисна устни към пръстите в ръкавица на другото момиче, Кел пък не сваляше поглед от онази, която го гледаше. Имаше време, когато арнесците го обожествяваха като благословия и бяха готови да му се кланят доземи и за най-малкото; макар да не бе харесвал поведението им, сегашното беше по-лошо. Сега в очите им имаше страхопочитание, но също и страх, а най-неприятно беше недоверието. Момичето го гледаше, все едно е опасно животно; все едно всяко внезапно движение ще го подтикне да хапе. В крайна сметка, поне доколкото на нея ѝ беше известно, негова беше вината за Черната нощ, помела града — магията, от която очите на хората почерняваха като неговите и ги изяждаше отвътре. И без значение какви изявления за обратното правеха кралят и кралицата и колко слухове се стараеше да пусне Рай, всички вярваха, че епидемията е дело на Кел. Вината е негова.
И в определен смисъл, разбира се, бяха прави.
Рай положи ръка върху рамото му и младият антари се върна в реалността.
Момичетата се отдалечаваха и, хванали се под ръка, си шепнеха трескаво.
Кел въздъхна и погледна назад към прекрачилия реката кралски дворец.
— Това е лоша идея — повтори той, но Рай вече бе поел по улицата — насочваше се встрани от Нощния пазар и сиянието на Айл.
— Къде отиваме? — попита Кел и тръгна на крачка зад принца.
— Искам да те изненадам.
— Рай — предупреди го младежът, започнал вече да мрази изненадите.
— Не бой се, братко. Обещах ти елегантна вечер и възнамерявам да изпълня обещанието си.
Кел намрази заведението от пръв поглед.
Наричаше се „Раченаст“.
Великолепие.
Смазващо шумно и бунтовно живописно, „Великолепие“ представляваше дворец за забавления, където градските остра — елитът — не само забравяха за студените месеци, а направо отричаха съществуването им. Зимната нощ се изпаряваше отвъд обкованите със сребро порти. Вътре цареше летен ден — от грейналите по-ярко от слънца фенери над главите на посетителите, та чак до изкуствената горичка, скрила всички под кичестата си зелена корона.
Щом премина от ледената нощ със завесата ѝ от мрак и мъгла в просторната, добре осветена ливада, Кел се почувства внезапно — и ужасяващо — разголен. Колкото и да не му се вярваше, той и Рай всъщност се оказаха неподходящо облечени. Чудеше се дали принцът е искал да предизвика скандал или сцена, или някой да подложи на съмнение правото му да присъства тук. Прислугата на входа обаче разпозна принца-наследник или самия Кел (а покрай него и Рай, понеже всички знаеха, че никой друг не би успял да помъкне антари на такъв пир), понеже приветства и двамата.
Кел присви очи. Банкетните маси в разкошното заведение се огъваха от плодове, сирена и кани с охладени летни вина. Танцуващи двойки се въртяха на синя каменна платформа, сътворена да наподобява езерце, други се излежаваха по възглавки сред омагьосаните дървета. Пееха вятърни чанове и посетителите се смееха — висок, звучен смях на аристократи — и вдигаха наздравици с кристални чаши, изложили богатството си на показ, също като пейзажа.