Цялата сцена щеше да е очарователна, ако не беше тъй фриволна и натрапваща се. Кел обаче я счете за непоносима. Макар Червеният Лондон да беше бижуто в арнеската империя, все пак и тук имаше бедни хора и страдание — ала във „Великолепие“ нищо не пречеше на остра да се преструват и да сътворяват утопии от пари и магия.
На всичкото отгоре Рай беше прав: никой друг не носеше черно и Кел се сравни с петно върху чиста покривка за маса (дори се замисли дали да не си смени палтото, превръщайки черното в нещо по-ярко, но не успя да се застави да се покрие с някоя от пауновите разцветки, тъй модерни тази зима), докато принцът слагаше ръка на рамото му и го поведе напред. Подминаха една банкетна маса и Рай взе оттам два бокала лятно вино. Кел си задържа шапката, като оглеждаше залата между периферията ѝ и ръба на чашата, връчена му от принца.
— Дали вече са забелязали маскировката ми — промърмори брат му, свел глава, — или още са твърде заети да се перчат?
Кел остана изненадан от осъдителната нотка в гласа на брат си. Отвърна:
— Дай им малко време, та ние току-що пристигнахме…
Ала долови как прозрението се разпространява като вълна сред посетителите, още докато Рай се насочваше към една от сложените под дърветата кушетки.
Принцът се отпусна сред възглавниците и си свали шапката. Черните му къдри грейнаха и дори без обичайния златен кръг в косата; всичко в него — позата, съвършената усмивка, самоувереността — издаваха потеклото му. Кел знаеше, че не е способен да наподоби излъчването му — беше опитвал. Рай захвърли шапката си на съседната маса. Младият антари се поколеба, опипвайки периферията на своята, но я задържа — не разполагаше с друга броня срещу нахални погледи.
Отпи от питието си и понеже не се интересуваше особено от останалите във „Великолепие“, огледа брат си. Все още не разбираше половинчатата маскировка на Рай. Заведението представляваше свърталище за елита, а елитът познаваше компанията на принца по-добре от всички други в града. Аристократите прекарваха месеци в изучаване на кралския език, само и само чрез уменията си да завоюват приятелството му (макар Кел да знаеше, че Рай смята този навик за неприятен и ненужен). Всъщност не само дрехите го притесняваха. Всичко в принца си беше наред, но все пак…
— Наистина ли изглеждам чак толкова добре? — попита Рай, без да го гледа в очите, докато в заведението звънтеше стъклен смях.
— Прекрасен си и си съвсем наясно по въпроса — отвърна Кел и насочи вниманието си към килима от трева под краката им.
До кушетката им се приближи единствено прислужница — млада дама в бяла рокля — и то колкото да попита дали има с какво да направи тяхната вечер още по-приятна. Рай разцъфтя в усмивка и я отпрати да потърси по-силно питие и цвете.
Кел проследи как принцът отпуска ръце по облегалката на кушетката, а светлите му златни очи блестят, докато оглежда заведението. Това беше Рай в най-питомния си вид и все пак — притеснително подозрителен.
Прислужницата се върна с гарафа с рубинова течност и едничко тъмносиньо цвете; Рай прие питието и с усмивка затъкна цветето зад ухото ѝ. Кел подбели очи. Някои неща не се променяха.
Рай напълни чашата му, а младежът се вслушваше в надигащия се шепот — все повече от гостите се обръщаха към тях. Усети как неизбежната тежест от вниманието на зяпачите се прехвърля от принца към спътника му. Настръхна, но, вместо да сведе глава, се застави да срещне погледите им.
— Щеше да е много по-забавно — отбеляза Рай, — ако спреш да се зъбиш на всички.
Кел го изпепели с поглед.
— Те се боят от мен.
— Те ти се прекланят — принцът махна с ръка. — Мнозинството в този град те смятат за бог.
При тази дума Кел се присви. Магьосниците антари наистина бяха рядкост — достатъчна причина някои да ги смятат за божествени въплъщения, за избраници на съдбата.
— Да, но останалите ме мислят за дявол.
Рай поизправи гръб.
— Знаеш ли, че според Веск ти сменяш сезоните, контролираш прилива, благославяш империята?
— Ако се мъчиш да пробудиш егото ми…
— Не, но винаги ще останеш само единствен по рода си, просто ти го напомням.
Кел се вцепени при мисълта за Холанд. Допускаше все някога да се роди нов антари — или да бъде открит — но не беше сигурен дали го вярва. С Холанд се явяваха представители на изчезващ вид. Хора с техните способности винаги са били нещо рядко, но сега главоломно се приближаваха към изчезването. Ами ако наистина се окажеше последен от вида си?