Кел се намръщи.
— Предпочитам да съм нормален.
Сега беше ред на Рай да го изпепели с поглед.
— Горкичкият. Чудя се как ли се чувства човек, поставен на пиедестал.
— Разликата е — отвърна Кел, — че хората те обичат.
— На всеки десет, които ме обичат — отвърна Рай и описа с ръка кръг към просторната зала, — един иска да ме види мъртъв.
Друг спомен измести мисълта за Холанд — случката със Сенките, опитали се преди шест години да отвлекат Рай, своеобразно послание за трона колко скъпоценни ресурси се хабят за фриволни афери, а пренебрегват нуждите на народа. И Кел бе склонен да ги разбере — стигаше му само веднъж да надзърне във „Великолепие“.
— Имам предвид — продължи Рай, — че на всеки десет, които те обожествяват, един иска да те види на кладата. При хора като нас процентите са си такива.
Кел си наля питие и отбеляза:
— Това място е кошмарно.
— Ами… — Рай изпразни чашата си на един дъх и шумно я остави на масата, — най-лесно е да си тръгнем.
И ето го най-сетне онзи блясък в очите на принца. Кел внезапно проумя маскировката му. Рай не беше облечен като за „Великолепие“, понеже не това беше истинската им цел.
— Избрал си този дворец преднамерено!
Реакцията му предизвика ленива усмивка:
— Не разбирам за какво говориш.
— Избрал си го, понеже си очаквал тук да се почувствам нещастен и лесно да се съглася да те придружа на някое друго място.
— И?
— И сериозно подценяваш способността ми да понасям страдание.
— Ти решаваш — принцът се изправи на крака с обичайната си ленива грациозност, — аз възнамерявам да пообиколя наоколо.
Кел се намръщи, но не се надигна. Проследи отдалечаването на Рай и се опита да имитира свойственото на принца престорено безразличие — облегна се удобно с чаша в ръка.
Следеше как брат му маневрира през тълпата гости, усмихва се весело, разменя ръкостискания, целува приятелски бузи, от време на време сочи дрехите си и сам се присмива на себе си. Независимо от твърденията на Рай, беше факт, че тук се вписва без усилие. Както и би следвало, помисли си Кел.
Но това не му пречеше да презира користолюбието в очите на остра, вперени в принца. Жените пърхаха с мигли — с твърде малко топлина и твърде много лукавство. Одобрителните погледи на мъжете съдържаха твърде малко любезност и твърде много алчност. Един-двама стрелнаха с поглед и Кел — там различи същата алчност — но никой не прояви достатъчно смелост да го доближи. Хубаво. Нека си шепнат, нека зяпат. Той изпита странното и внезапно желание да устрои сцена, да види как веселието на гостите се превръща в ужас при вида на истинската му сила.
Кел стисна по-здраво чашата и понечи да се надигне от мястото си, но долови отгласи от разговор на компания в съседство.
Не възнамеряваше да подслушва — отдаваше му се съвсем естествено. Вероятно магията във вените му обостряше слуха или се бе научил да се настройва по-фино с годините. Когато тъй често си тема на разговори шепнешком, става ти навик.
— … щях да се запиша — похвали се благородник, облегнат на планина от възглавници.
— Стига де — порица го жена до лакътя му, — дори ако имаше уменията, а ти ги нямаш, доста си закъснял. Списъкът вече е огласен.
— Така ли?
Подобно на повечето градски жители, и те говореха за „Есен таш“ — Елементалните игри. В началото Кел не им обръщаше внимание, тъй като остра обикновено се вълнуват повече от балове и банкети, отколкото от съперници. Но те заговориха сериозно за магьосниците, все едно обсъждаха екзотични зверове.
— Е, разбира се, списъкът не е публикуван още — продължи жената със заговорнически тон, — но брат ми си има методи.
— Има ли познати вътре? — обади се небрежно друг мъж.
— Чух, че победителката, Кисимир, отново участва.
— А Емъри?
При споменаването на това име Кел се вцепени, а кокалчетата му върху чашата побеляха. Несъмнено има грешка, помисли си той в същия момент, когато жената попита:
— Алукард Емъри ли?
— Да. Завръща се да се състезава. Така чух.
Пулсът на Кел заблъска в ушите му и виното в чашата му се завихри.
— Това са глупости — възрази един от мъжете.
— Признавам ти, бива те със слуховете. Емъри не е стъпвал на лондонска земя от три години.
— Дори и така да е — не се предаваше жената, — но името му е включено в списъка. Приятелят на брат ми има сестра, която е куриер за авен есен и тя казва, че…
Внезапна болка прониза рамото на Кел и той едва не изтърва чашата. Още докато посягаше да притисне длан към ключицата си, вече въртеше глава в търсене на източника на нападението. Отне му миг да осъзнае, че болката всъщност не е негова. Беше ехо.