От Рай.
Къде се намираше брат му?
Кел скочи на крака и замалко да разлее гарафата на масата — трескаво огледа залата за ониксовата коса на принца и синята му куртка. Не ги забеляза никъде. Сърцето на антари препускаше в гърдите му и той едва устоя на желанието да извика Рай по име. Усещаше как събира погледите на гостите, но не се вълнуваше особено. Посетителите не бяха важни за него. Единственият човек на това място — в този град — за когото го беше грижа, се намираше някъде наблизо и изпитваше болка!
Кел присви очи и се взря през твърде ярко осветеното поле във „Великолепие“. Слънчевите фенери сияеха в небето, но в далечината следобедната светлина на откритата зала потъваше в коридорите на по-тъмна гора. Кел изруга и се втурна през ливадата, без да обръща внимание на погледите на гостите.
Болката се повтори, този път ниско на кръста, и Кел измъкна ножа си от канията, щом щурмува сенчестия листак. Ругаеше гъстите дървета, сред които единствен източник на светлина бяха звездни фенери. Гората гъмжеше от развълнувани двойки.
Дявол го взел, изсъска Кел с препускащ пулс, докато се връщаше обратно.
Имаше навик да държи за всеки случай амулет на Рай в себе си. Тъкмо се канеше да пусне кръв и да призове бойно заклинание, когато белегът му запулсира по начин, подсказващ, че принцът е наблизо. Обърна се и чу приглушен шепот откъм най-близкия шубрак — гласът вероятно принадлежеше на Рай. Кел се шмугна сред клоните, готов за битка, но завари нещо съвсем неочаквано.
Там, на обрасъл с мъх склон, полусъблеченият Рай се бе надвесил над момичето в бяло, с все още втъкнато в косата синьо цвете, и притискаше лице към рамото ѝ. Кел забеляза по голия му гръб следи от нокти, достатъчно дълбоки да му пуснат кръв, а на бедрото му разцъфна прясно ехо от болка, понеже момичето заби нокти в плътта на принца.
Кел изпъшка остро — от неудобство и облекчение — а момичето го видя да стои в шубрака и изстена. Рай вдигна задъхан глава и се усмихна без грам неудобство.
— Копеле такова — изсъска Кел.
— Любовник ли ти е? — почуди се момичето.
Рай се отпусна на пети, претърколи се с ленива грациозност и се изтегна върху мъха.
— Брат — обясни лаконично.
— Махай се — нареди Кел на прислужницата.
Тя го погледна объркано, но все пак сбра полите си и си тръгна, а Рай се изправи полека и си потърси ризата.
— Мислех, че са те нападнали!
— Ами… — принцът внимателно надяна туниката си през глава. — В определен смисъл…
Кел откри куртката на Рай окачена на нисък клон и му я подаде със замах. После поведе принца обратно през гората и ливадата, между сребърните врати, та чак навън в нощта. Шестваха в мълчание, но в мига, щом се измъкнаха от „Великолепие“, Кел се нахвърли на брат си:
— Какво си мислеше, че правиш?
— Нужно ли е да питаш?
Младият антари поклати невярващо глава:
— Непоносим задник си!
Рай само се засмя.
— Откъде да знам, че ще бъде толкова груба с мен?
— Ще те убия.
— Не става — отвърна принцът и разпери ръце. — За това поне лично си се погрижил.
За миг, докато думите витаеха в облаче зимен дъх, той изглеждаше искрено разочарован. После обаче усмивката му се завърна.
— Хайде — подкани той и преметна ръка през рамото на Кел. — И бездруго се наситих на „Великолепие“. Да намерим по-поносимо място за пиене.
Започваше да вали суграшица и Рай въздъхна:
— Не вярвам да си се сетил да ми вземеш шапката?
IІІ
— Светии! — изруга Рай. — Във всички Лондони ли става толкова студено?
— Става — потвърди Кел. Отдалечаваха се от яркото, туптящо сърце на града и навлизаха в поредица от все по-тесни улици. — И дори още по-студено.
Докато вървяха, той си представяше този Лондон, наложен върху другите. В Сивия Лондон сега щяха да минават през Уестминстър. А в Белия — ето там — имаше каменно площадче и преди време се издигаше статуя на близнаците Дейн.
Рай спря на крачка пред него и Кел вдигна глава — принцът държеше отворена вратата на пивница. Окачената високо дървена табела гласеше „Авен страс“.
Благословени води.
Кел изруга под нос. Знаеше достатъчно за това място, та да е наясно, че не бива да са тук. Рай не биваше да е тук. Не беше толкова зле колкото „Тройка ножове“ в сърцето на шала, където черните пранги на ограничители блестяха кажи-речи на всяка китка, нито колкото „Джак и ’сички“, където при последното им излизане си навлякоха толкова неприятности, но и на „Водите“ им се носеше зловеща слава.