Най-противното беше, че негодникът надали се лъжеше. Този свят се управляваше с магия, ала силата не се предаваше по кръвна линия и не зависеше от произхода; течеше гъста в някои и църцореше в други. Но, ако магията откажеше да дари някого със сила, то хората го приемаха като присъда. От слабите страняха, оставяха ги да се оправят сами. Понякога те тръгваха по море — там елементалната мощ играеше по-малка роля от силата на мускулите — но най-често оставаха на сушата, крадяха и накрая се оказваха дори с по-малко, отколкото са имали. Тази страна на живота бе спестена на Рай по рождение.
— Че кво право има да сяда на оня ми ти трон? — изръмжа вторият.
— Никво, щото…
На Кел му дойде до гуша. Тъкмо се канеше да се обърне към масата, когато Рай положи длан на рамото му. Стори го спокойно и в допира му не се усети напрежение. Рече:
— Не си прави труда!
Взе бирите и тръгна към отсрещния ъгъл. Един от троицата се изтягаше на стола, вдигнал двата му предни крака от пода. Докато го подминаваше, Кел промени центъра му на равновесие. Не погледна през рамо, но се наслади как негодникът тупна на пода.
— Лошо куче — смъмри го Рай, ала младият антари долови в гласа му весели нотки. Принцът ловко се провря между масите до сепаре в дъното и Кел тръгна да го последва, когато нещо в пивницата привлече вниманието му. Или, по-точно, някой. Тя изпъкваше не само защото беше една от малкото жени, но и понеже я познаваше. Бяха се срещали два пъти, но я забеляза незабавно — котешка усмивка и черна коса, завита на плитки около главата, всяка — преплетена със златна нишка. Дръзка постъпка — да носиш накити от ценен метал в заведение, пълно с биячи и крадци.
Кисимир Васрин обаче беше по-дръзка от всички.
Беше също така и сегашната шампионка от „Есен таш“, както и причината турнирът да се провежда в Лондон. До Игрите оставаха още две седмици, но ето я, кралица на трона си в ъгъла на „Благословените води“, заобиколена от обичайния си елегантен антураж. Шампионът от турнира прекарваше по-голямата част от годината в пътуване из империята, провеждаше демонстрации и обучаваше млади магьосници, стига да имаха достатъчно дълбоки джобове. За първи път Кисимир си спечели място в списъка на избраните още на шестнайсет и през последните дванайсет години и четири турнира постепенно се изкачи до победата.
Само на двайсет и осем, като нищо щеше да повтори подвига си отново.
С хищна усмивка на уста, Кисимир лениво подръпна каменната си обеца, една от трите на всяко ухо. После вдигна глава, вгледа се над масата и по протежение на кръчмата и спря поглед върху Кел. Очите ѝ бяха с дузина оттенъци и хората твърдяха, че умеела да прозира в душата ти. Антари се съмняваше доколко уникалните ириси я даряват с особени или уникални сили (но кой беше той, та да приказва, предвид знака на магията, изпълнил едното му око?), ала погледът ѝ все пак беше притеснителен.
Той вирна брадичка и позволи на светлината в пивницата да озари лъскавата чернота на дясното му око. Кисимир дори не се престори на изненадана. Само му пожела наздраве — небрежно вдигна към устните си чаша с по-черна от катран течност.
— Ще сядаш ли — попита Рай, — или ще стърчиш на пост?
Кел прекъсна огледа на заведението и се обърна към брат си. Принцът, изтегнал се на пейката, с вдигнати крака, опипваше периферията на присвоената шапка и мърмореше колко повече харесвал своята. Младият магьосник избута встрани ботушите на принца, за да седне.
Искаше да попита как стои въпросът със списъците за турнира и как така в него ще участва Алукард Емъри, но, дори непроизнесено, името оставяше кисел вкус в устата му. Отпи солидна глътка от бирата, ала тя не разтвори жлъчта.
— Хайде да идем на пътешествие — предложи Рай и се понадигна да седне. — Щом турнирът приключи.
Кел се разсмя.
— Сериозно говоря — увери го принцът, леко заваляйки думите.
Младежът знаеше, че е сериозен, но беше и наясно колко неосъществимо е желанието им. Кралят не допускаше неговият антари да пътува извън Лондон, дори когато отиваше в други светове. Официално го правеха уж за негова безопасност — възможно бе и наистина да е така — но двамата с Рай знаеха, че има и друга причина.
— Ще поговоря с татко… — поде принцът и замълча, сякаш идеята вече се бе изпарила от мислите му. После отново се надигна и се измъкна от сепарето.
— Къде отиваш? — попита Кел.
— Да донеса по още едно.
Кел погледна празната чаша на Рай, сетне своята, още наполовина пълна.
— Май ни стига толкова…