— И да позволя да ме завлечеш със себе си ли? — скара му се Кел и преметна ръката на принца през раменете си. — Хайде, братко. Позабавлявахме се достатъчно за тази нощ.
— Съжалявам — прошепна Рай.
— Знам.
Всъщност Кел не можеше да забрави как се чувстваше по време на боя — и онази малка инатлива частица от него, която несъмнено се беше наслаждавала. Нямаше как да забрави и усмивката — хем му принадлежеше, хем същевременно беше на съвсем друг човек.
Потрепери и помогна на брат си да се прибере.
IV
Гвардейците ги чакаха в коридора.
Кел успя да прекара принца по целия път до двореца и нагоре по стълбите на Купата. И тогава налетя на засадата: двама бяха от охраната на Рай, други двама — от неговата; и четиримата изглеждаха много ядосани.
— Вис, Толнерс — кимна Кел престорено дружелюбно. — Какво ще кажете да ми помогнете?
Все едно мъкнеше чувал с жито, не принца-наследник на Арнес.
Пазачите на Рай, пребледнели от гняв и притеснение, се въздържаха да посегнат към товара му.
— Стаф, Хастра? — призова той своите гвардейци. Посрещна го каменно мълчание. — Добре, махайте се от пътя, сам ще го нося.
И разбута гвардейците.
— Принцът ли кърви? — Вис посочи ръкава на Кел, с който бе избърсал лицето на Рай.
— Не — отвърна той. — Само аз.
При тези думи охраната на Рай видимо се отпусна. На Кел му се видя странно. Вис беше притеснителен, все настръхнал, а на Толнерс напълно му липсваше чувство за хумор, стискаше зъби като офицер. Преди да ги назначат да охраняват младия принц, и двамата бяха служили на самия крал Максим, и приемаха номерата на принца с далеч по-малко охота от предишната двойка на Рай. Колкото до охраната на Кел, Хастра беше млад и старателен, а Стаф и дума не проронваше, нито пред антари, нито в неговата компания. През първия месец Кел дори не беше сигурен дали гвардеецът го мрази, или се бои от него. По-късно Рай му разкри истината — сестрата на Стаф бе загинала по време на Черната нощ — и вече беше наясно: вероятно ставаше дума и за двете.
— Той е добър гвардеец — обясни Рай, когато Кел го попита защо му пращат такъв човек. И добави мрачно. — По избор на татко е.
Отрядът стигна до кралския етаж, отреден за двамата братя, Толнерс извади лист и го показа на Кел.
— Не е никак смешно!
Очевидно Рай бе имал любезността да забоде бележка на вратата си, в случай че някой в двореца се притесни.
Не съм отвлечен.
Излизам да пийна по едно с Кел.
Пазете тайна.
Спалнята на Рай се намираше в края на коридора и вратите ѝ бяха богато инкрустирани. Кел ги отвори с ритник.
— Твърде шумно — промърмори Рай.
— Мастър Кел — подхвана влезлият след него Вис, — настоявам да спрете с тези…
— Не съм го извел насила.
— Но сте допуснал…
— Аз съм му брат, не съм му охрана — озъби се Кел. Знаеше, че е отгледан да защитава Рай, а не да бъде негов спътник, но задачата не беше никак лека, а и не стори ли достатъчно?
Толнерс се сопна:
— Кралят и кралицата…
— Махай се — надигна се Рай. — Боли ме глава от теб.
— Ваше Височество… — опита пак гвардеецът и посегна към рамото на младежа.
— Марш! — отряза принцът гневно.
Гвардейците се отдръпнаха, сетне несигурно погледнаха към Кел.
— Чухте господаря си — изръмжа той. — Махайте се! — и изгледа многозначително своята охрана: — Всички!
Щом вратите се затвориха зад тях, Кел помогна на Рай да стигне до леглото. Промърмори:
— Май започвам да ги харесвам…
Принцът замаяно се претърколи по гръб и скри очите си с длан. Не спираше да повтаря тихичко:
— Съжалявам… съжалявам…
Кел потрепери при спомена за онази ужасна нощ, когато принцът кървеше до смърт, а той и Лайла се опитваха да го отведат на безопасно място; продължаваше да чува тихите му възклицания „Съжалявам!“, заглъхващи ужасяващо в мълчание и унес и…
— … аз съм виновен… — гласът на Рай го върна в настоящето.
— Шшшт — Кел се настани в креслото до леглото.
— Само исках… като преди.
— Знам — кимна младият магьосник и разтри очи. — Знам!
Остана, докато Рай се успокои и потъна в дълбок сън. Едва тогава се изправи отново. Стаята се залюля леко и Кел се облегна за миг върху гравираната колона на леглото, преди да се насочи към своите покои — не през претъпкания с гвардейци коридор, а през тайния проход между стаите им. При влизането му фенерите се разгоряха — магията му се отдаваше с лекота и без усилие, но не превръщаше спалнята в по-близко подобие на дом. Помещението винаги му се бе струвало странно чуждо. Задушаваше го като зле прилягащ костюм.