Помощ.
Уязвимостта не ѝ прилягаше никак, но тя се постара да я наподоби възможно най-добре, докато моряците я зяпаха отвисоко как се гуши в пълната си с вода черупка, с вързани ръце и просмукана с вода зелена рокля. Лайла се чувстваше пълна идиотка.
— Керс ла? — обърна се единият — по-скоро към другарите си, не питаше нея. Какво има?
— Късметче от морето — предположи друг.
— И аз искам дял — промърмори трети.
Неколцина моряци споменаха и по-неприятни желания и Лайла настръхна, доволна, задето акцентът им е прекалено задръстен с мръсотия и океански пръски, за да разбере предложенията в цялост, въпреки че схвана общия смисъл.
— Какво правиш там долу? — попита един моряк с кожа толкова тъмна, че се размиваше в нощта.
Арнеският на Лайла все още беше далеч от нормалното, макар четирите месеца по море в обкръжението на хора, неговорещи английски, определено да го бяха подобрили.
— Сенсан — отвърна Лайла — потъвам — което ѝ спечели изблик на смях от събралия се екипаж. Но не ѝ изглеждаше от „Медния крадец“ да са се разбързали да я качат на борда. Тя вдигна ръце пред себе си, та моряците да видят въжето. Сподели внимателно и упражняваната си известно време молба: — Имам нужда от помощта ви!
— То се вижда — рече един от моряците.
— Кой ли изхвърля хубави кукли? — включи се друг.
— Ами ако са я счупили вече?
— Нъц.
— Хей, момиче! Всичките ти заоблености и дадености ли са си по местата?
— Я да те поогледаме!
— Какво сте се развикали? — изтътна нечий глас и след миг през перилата на кораба се надвеси слаб като пръчка мъж с хлътнали очи и оредяваща черна коса. Останалите се отдръпнаха предпазливо, щом той се хвана за дървеното перило и се вгледа надолу към Лайла. Обхвана с поглед и нея, и роклята, и въжето, и бъчонката, и лодката.
Капитанът, обзаложи се девойката.
— Май здраво си загазила — подвикна новодошлият надолу. Не повиши тон, но думите му се чуха ясно, с отсечен, но чист арнески акцент.
— Колко проницателно — отвърна Лайла, преди да успее да си прехапе езика. Залагаше много с пиперливата забележка, но, независимо къде се намираше, едно поне си признаваше: знаеше как да разчита сигнали. И, ясно като бял ден, слабият тип се ухили.
— Превзеха кораба ми — продължи тя, — и новият няма да изтрае дълго, както всички виждате…
Капитанът я прекъсна:
— Дали няма да е по-лесно да приказваме, ако се качиш горе?
Лайла кимна с капка облекчение. Започваше да се бои, че „Медният крадец“ ще продължи нататък и ще я оставят да се удави. Което, ако се съди по наглите реплики и още по-наглите погледи на екипажа, като нищо щеше да е по-добрият вариант, но тук в лодката тя бе в безизходица, а на борда на кораба щеше да има все някакъв шанс.
От „Крадеца“ хвърлиха въже — утежненият му край цопна в покачващата се вода до краката на девойката. Тя го хвана и го използва, за да придърпа плавателния си съд до корпуса на кораба, където ѝ бяха спуснали стълба, но преди да успее да издрапа по нея, двама моряци слязоха и стъпиха в лодката, която взе да потъва доста по-бързо. Те обаче не се притесниха. Единият се зае да качи бъчонката с бира, а другият — за потрес на Лайла — се зае да качва самата нея. Преметна я през рамо и се наложи тя да приложи и последната си капка самоконтрол — какъвто не притежаваше в изобилие — да не забие нож в гърба му, особено когато ръцете му взеха да шарят под полата ѝ.
Лайла заби нокти в дланите си. Беше врязала осем малки полумесеца в кожата си по времето, когато морякът най-сетне я сложи да стъпи на палубата до очакващата я бъчонка („По-тежка е, отколкото изглежда — промърмори той, — и хич не е толкова мекичка…“).
— Копеле — изръмжа Лайла под нос, на английски. Морякът ѝ смигна и промърмори нещо за мекотата там, където е най-важно, а наум тя се закле да го убие. Бавно.
После се изправи и се озова насред кръг от моряци.
Не, не моряци, разбира се.
Пирати.
Мръсни, осолени от морето и изрусени от слънцето, с обветрена кожа и избелели дрехи, и всички до един — с татуиран на гърлото нож. Знакът на пиратите от „Медния крадец“. Лайла преброи седмина, които я обградиха, петима други се занимаваха с вантите и платната. Тя предположи, че още половин дузина са долу в кубрика. Осемнайсет души. Закръгли го на двайсет.
Тънкият като вейка тип разцепи кръга и пристъпи напред. Разпери ръце:
— Соласи. Хората ми имат корави топки, но им липсват маниери… — посегна към раменете на зелената рокля. Под ноктите му имаше кръв. — Трепериш.