Покои за кралска особа. Свободни дипли плат с цветовете на нощта прикриваха тавана; до едната стена бе опряно елегантно бюро; диван и кресла се гушеха около сребърна масичка за чай, а стъклените крила на врата водеха към тераса, днес покрита с тънък слой сняг. Кел си съблече палтото и го обърна няколко пъти наопаки, за да го върне до кралско-червената му страна, преди да го захвърли на дивана.
Липсваше му малката стаичка на най-горния етаж в „Рубинени поля“, с грубоватата мазилка и твърдото легло, и постоянния шум, но преди няколко месеца Холанд изгори до основи кръчмата, а с тях и съдържателката, и Кел не беше в състояние да се насили да потърси нова стая. Тя бе негова тайна, а той обеща на краля — и на Рай — да спре да крие тайни.
Липсваха му стаята и нейното уединение, ала в копнежа по нея се криеше и друг елемент. Младежът смяташе загубата за справедлива. Така му се падаше. Заради него хората изгубиха много повече.
Така че Кел си стоеше в кралските си покои.
На подиума го очакваше леглото — плюшен матрак с море от възглавници — но вместо да си легне, Кел се отпусна в любимото си кресло. В сравнение с леглото то беше очукано — беше го примъкнал от един кабинет в двореца — ала гледаше към балконските врати и отвъд тях — към топлото сияние на Айл. Щракна с пръсти и фенерите помръкнаха, а сетне угаснаха.
В креслото, само в компанията на светлината от реката, уморените мисли на Кел се разпиляха и, както се случваше неизменно, се върнаха към Делайла Бард. Мислеше за нея не като за едно момиче, а за цели три — твърде кльощавата улична крадла, обрала го в една задна уличка; окървавената партньорка, сражавала се редом с него, и непоносимото девойче, което го изостави и дори не погледна назад.
Къде си, Лайла, запита се той. И в какви неприятности се забъркваш?
Кел измъкна от задния си джоб носна кърпичка. Още при първата им среща в тъмна уличка момичето, преоблечено като момче, му даде това парче тъмен плат: хитър номер, с който успя да го ограби. С помощта на кърпичката неведнъж бе намирал Лайла и се чудеше дали ще смогне отново — или сега вече платът беше много повече негов, отколкото неин. Кел се чудеше и къде ли ще го отведе заклинанието, ако проработи.
С проникваща чак до мозъка на костите си увереност знаеше, че Лайла е жива — нямаше начин да не е — и ѝ завиждаше: завиждаше, защото момичето от Сивия Лондон се скита нейде по света и вижда части от него, които Кел — от Червения Лондон и при това антари — никога не бе съзирал.
Прибра кърпичката, затвори очи и зачака сънят да го завлече в дълбините си.
Сънува я. Сънува как стои на неговата тераса: примамваше го да излезе и да поиграят. Сънува я да вплита пръсти в неговите и светкавица от сила да ги споява заедно. Сънува как се надбягват по непознати улици — не лондонските, по които бяха минали, а криволичещи и с пресечки на места, където Кел никога не бе попадал и навярно никога нямаше да види. Ето я обаче Лайла, редом с него, тегли го към свободата…
V
Белият Лондон
Ожка поначало беше грациозна.
Грациозна, когато танцуваше. Грациозна и когато убиваше.
Слънчевите лъчи се лееха по каменния под, а тя се въртеше и ножовете ѝ разсичаха въздуха по време на полета си нагоре и надолу по дъгата; един с друг и с дланите ѝ ги свързваше една мярка черно въже.
Косата ѝ — преди светла — сега сияеше в ярко рижо: шокиращ цвят на фона на все още порцелановата ѝ кожа, дързък като кръв. Кичурите се вееха около раменете ѝ, докато Ожка се въртеше и навеждаше — ярък пламък в средата на смъртоносен кръг.
Ожка танцуваше, а металът танцуваше заедно с нея, перфектен партньор на плавните ѝ движения, и през цялото време тя си държеше очите затворени. Знаеше танца си наизуст — танц, научила първо като дете по улиците на Косик, в най-лошата част на Лондон. Танц, който бе покорила. Човек не остава жив в този град само с гол късмет. Не и ако притежава дори наченки на сила. Мършоядите ще те надушат, ще ти прережат гърлото, та да откраднат колкото и малко да носиш в кръвта си. Не ги е грижа дали си дете. Това само те прави по-лесна за залавяне и убиване.
Не и Ожка. Тя си беше прорязала път през Косик. Порасна и се опази жива в град, който успяваше да убие всекиго. И всичко.
Но това беше съвсем друг живот. Беше преди. Сега живееше „след“.
При всяко движение вените на Ожка чертаеха елегантни черни щрихи по кожата. Долавяше туптенето на магията в себе си — втори пулс, преплетен с нейния. В началото пареше, толкова гореща, че тя се страхуваше да не я погълне, както бе станало с другите. Но после ѝ се довери. Тялото ѝ спря да се сражава, магията — също. Тя я прегърна и щом го стори, бе прегърната в отговор и двете танцуваха заедно, горяха заедно, сливаха се като закалена стомана.