— Мас авен — изсумтя невярващо първият помощник, Строс.
— Мамка му, невъзможно — възхити се готвачът Оло, забелязал търкалящите се по палубата тела.
Красавецът Васри и Тавестронаск (комуто викаха просто Тав) изръкопляскаха, Кобис гледаше Лайла със скръстени ръце, а Ленос зяпаше като риба на сухо.
Девойката се наслади на почудата и одобрението им, докато приближаваше перилата и разпери широко ръце. Отбеляза весело:
— Капитане, както изглежда, откраднах ви кораб…
Алукард се усмихна:
— И на мен така ми изглежда.
Моряците поставиха дъска между двата съда и Лайла умело мина по нея, без нито веднъж да погледне надолу. Скочи на палубата на „Среднощно острие“ и се извърна към кльощав младеж със сенки под очите, сякаш белег на вечно недоспиване.
— Кихай го, Ленос.
Той сбърчи чело и с нервен смях се примоли:
— Капитане…
Алукард сви рамене:
— Облогът си е твой. На двама ви със Строс — допълни, като посочи първия помощник, брадат здравеняк. — Свои пари заложихте и никой не ви е насилвал.
Така си беше. Разбира се, първо Лайла се похвали как самичка ще превземе „Медния крадец“, но те двамата се обзаложиха, че е невъзможно. За да подправи бирата, ѝ отне близо месец да купи достатъчно приспивателно — по малко всеки път, когато корабът пристанеше някъде. Струваше си.
— Но тя използва измама! — възпротиви се Ленос.
— Глупаци сте и двамата — обади се Оло заплашително и напрегнато.
— Очевидно е планирала да ни изпързаля — избуча Строс.
— Аха — закима Ленос, — а ние откъде да знаем, че тя го е намислила отпреди?
— Да бяхте проявили малко ум и изобщо да не бяхте залагали срещу Бард — Алукард погледна Лайла в очите и смигна. — Правилата са си правила и, освен ако не искате, след като си тръгнем, да останете при натръшканите господа от този кораб, предлагам да платите на главния ми крадец нейния дял.
Строс измъкна кесия от джоба си.
— Как го постигна? — поиска да узнае той и тикна парите в ръцете на крадлата.
— Няма значение — отвърна Лайла и прие печалбата си. — Важното е, че успях.
Ленос дойде при нея и ѝ предложи своята кесия, но тя поклати глава.
— Облогът не беше такъв и го знаеш!
Ленос се присви още по-ниско от обикновено и разкопча канията от подмишницата си.
— Нямаш ли си достатъчно ножове? — изсумтя, издул недоволно горната си устна.
Лайла се усмихна остро, опипа оръжието и отвърна:
— Ножовете никога не са излишни.
Освен това, каза си, този тук е специален. Тя вехнеше по оръжието, откакто за първи път видя Ленос да го използва, още в Корма.
— Ще го спечеля обратно от теб — промърмори младежът.
Лайла го потупа по рамото:
— Не пречи да опиташ.
— Анеш! — извика Алукард и удари с юмрук по планшира. — Стига сте се мотали, остриета мои, имаме си кораб за грабене. Вземайте всичко. Искам тези копелета да се събудят само по чепове в шепите си!
Моряците се развикаха одобрително и Лайла се засмя, противно на намеренията си.
Не беше срещала човек да обича работата си повече от Алукард Емъри. Той се наслаждаваше на пиратството както децата — на игра и както възрастните — на пиеса, в която се хвърлят да участват радостно и самоотвержено. Алукард правеше всичко с доза театралност. Девойката се чудеше колко ли други роли умее да изпълнява капитанът. Чудеше се коя, ако изобщо има такава, не е роля, а е самият актьор.
В тъмното погледите им се срещнаха. Очите на Алукард бяха морска буря в синьо и сиво, на моменти — като звезди, друг път почти безцветни. Той кимна безмълвно към каютата си и девойката го последва.
В каютата на капитана винаги ухаеше на лятно вино и чиста коприна, също и на гаснеща жарава. Отдалеч си личеше предпочитанието му да се обгражда с изискани вещи. Но, за разлика от колекционерите или позьорите, излагащи придобивките си на показ единствено за да бъдат забелязвани и да предизвикват възхита, Емъри видимо се наслаждаваше на всичко луксозно, което притежаваше.
— Е, Бард — премина на английски той веднага щом се озоваха сами, — ще ми разкажеш ли как успя?
— Че какво би му било забавното в такъв случай? — ухили се девойката и се намести в едно от двете кресла с високи облегалки пред камината, където — както винаги — припламваше слаб огън. На масичката пред нея имаше две различни чаши и сега предстоеше да бъдат напълнени. — Загадките са винаги по-възбуждащи от разкритията.