Алукард се приближи до масата и взе една бутилка, а бялата му котка — Еса — изникна и се отърка в ботуша на Лайла.
— Освен загадки, какво друго те изгражда?
— Имаше ли облози? — попита момичето, без да обръща внимание нито на капитана, нито на котката.
— Разбира се — отвърна Алукард и отпуши бутилката. — Всякакви дребни залози. Дали си се удавила, дали „Крадецът“ наистина ще те прибере, дали ще намерим останките ти, ако те вземат… — наля кехлибарена течност в чашите и подаде едната на Лайла. Щом тя я взе, Алукард дръпна ненужната маска от главата ѝ и я захвърли върху масата помежду им. — Впечатляващо изпълнение беше — призна и се намести в другото кресло. — Ако преди тази нощ някои хора на борда все още не са се страхували от теб, несъмнено вече и те се боят.
Лайла се втренчи в чашата така, както някои хора гледат в огъня. Попита нацупено:
— На борда е имало някой, който да не се бои от мен ли?
— Е, както ти е известно, намират се още моряци да те наричат Сероус? — продължи капитанът, — поне зад гърба ти. Шепнат го, ако мислят, че можеш да ги чуеш.
— И тогава ги чувам… — тя завъртя чашата между пръстите си.
Не последва хитроумен отговор и Лайла вдигна очи от чашата. Хвана Алукард да я наблюдава, както винаги — претърсваше лицето ѝ, както джебчии ровят по джобовете в опит да открият плячка.
— Е — каза той накрая, готов за наздравица, — за какво да пием? За Сероус? За Бализ Каснов и медните му глупци? За красивите капитани и елегантните кораби?
Лайла поклати глава и вдигна чаша с хищна усмивка:
— Не. За най-добрия крадец.
Алукард се разсмя, меко и беззвучно.
— За най-добрия крадец!
После чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.
III
Четири месеца по-рано
В Червения Лондон
Да си тръгнеш, беше лесно.
Да не поглеждаш назад — по-трудно.
Лайла усещаше погледа на Кел, докато се отдалечаваше, но спря едва когато излезе от полезрението му. Беше сама, отново. Свободна. Да иде където си пожелае. Да бъде, която си поиска. Ала с отслабването на светлината, храбростта ѝ също започна да поддава. Нощта прииждаше над града и тя взе да се чувства не толкова завоевателка, колкото самотница в непознат свят, без представа от езика и без пукната пара в джобовете, с изключение на подаръка от Кел за раздяла (набор стихии), сребърния часовник и шепа монети, отмъкнати от един придворен гвардеец, преди да си тръгне.
Беше се случвало да има и по-малко, но беше разполагала и с повече.
И знаеше достатъчно, за да е наясно, че няма да стигне далеч — не и без кораб.
Лайла щракаше капачето на джобния часовник — отворено-затворено-отворено — и съзерцаваше очертанията на полюшващите се по реката кораби, а в гаснещия здрач червеното сияние на Айл се открояваше още по-ярко. Девойката наблюдаваше конкретен кораб; цял ден го следеше прикрито. Беше прелестен — с корпус и мачти, издялани от тъмно дърво и лакирани отгоре; с платна, които в зависимост от светлината се меняха от среднощносиньо до черно. По протежение на корпуса беше изписано името — Сарен Ноши — по-късно щеше да узнае и какво означава — „Среднощно острие“. Засега знаеше само, че го иска. Не можеше обаче да щурмува съд с пълен екипаж и да го обяви за свой. Беше добра, но не чак толкова. А и на очи се набиваше тъжен факт: технически Лайла си нямаше понятие как се плава. Затова просто се облягаше на каменната стена наблизо, черните ѝ одежди се сливаха с мрака, а тя следеше кораба, докато лекото му полюшване и отгласите от Нощния пазар нагоре по брега я потопиха в своеобразен транс.
Трансът прекъсна, когато половин дузина моряци прекосиха палубата на кораба и се спуснаха по трапа с трополящи ботуши, дрънкащи в джобовете монети и буен смях в гърлата. Цял ден корабът се бе готвил за отплаване и моряците с маниакален ентусиазъм обсъждаха последната нощ на сушата. Изглеждаха нетърпеливи да ѝ се насладят. Един поде моряшка песен и останалите го последваха. Не спряха да пеят по пътя към кръчмите.
Лайла затвори с щракване капачето на часовника, оттласна се от стената и тръгна след тях.
Нямаше маскировка — само дрехите с мъжка кройка, и тъмната ѝ коса, паднала пред очите. Изпъна в сурово изражение лицето си, понижи глас с надежда да мине за слабичък младеж. Маските ставаха за носене в тъмни улички и по маскаради, но не и в кръчми. Не и без да предизвикаш повече внимание, отколкото си струва.