Моряците пред нея хлътнаха в едно заведение. Не се виждаше табела с името, но над вратата висеше знак, изработен от метал — бляскава мед се въртеше и усукваше на вълни около сребърен компас. Лайла приглади куртката си, вдигна яката и влезе вътре.
Миризмата веднага я блъсна в носа.
Пивницата не вонеше на застояло или на мухъл като познатите ѝ пристанищни кръчми, нито ухаеше на цветя подобно на Червения кралски дворец, а бе изпълнена с топъл, домашен, засищащ мирис — аромат на прясна бълбукаща яхния, примесен с щипка дим от лула и морска сол.
В мангали по ъглите гореше огън, барът се намираше не до едната стена, а в самия център на залата — метален кръг, имитиращ компаса над вратата. Представляваше невероятно майсторско дело — цяло парче сребро със спици, опънати към четирите мангала.
Тази моряшка кръчма се различаваше от всички, в които Лайла бе влизала — по пода почти не се забелязваха петна от кръв или побоища, готови да се пренесат навън на улицата. В „Ялова вълна“ в Лондона на Лайла — не, вече не беше неин — се събираше далеч по-недодялана тълпа, но тук половината посетители бяха издокарани в кралските цветове и очевидно служеха на короната. Сред останалите имаше всевъзможни шарени типове, но нито един — с опърпания вид и гладния поглед на отчаянието. Мнозина — като онези, които девойката последва вътре — бяха загорели по вода и обветрени, но дори те си лъскаха ботушите и държаха оръжията си в хубави кании.
Лайла тръсна бретона си над сляпото око, придаде си скромен, но делови вид и се доближи до тезгяха.
— Аван — рече барманът — слабичък тип с добродушен поглед. Веднага пробуди спомени — Барън у дома, в „На хвърлей камък“, с вродената му доброта и стоическо търпение — ала Лайла си вдигна гарда, преди мъката да я улучи. Намърда се на стол и барманът я попита нещо, и макар да не знаеше езика, тя позна какво ѝ казва. Почука почти пълната чаша питие до себе си и мъжът се извърна да ѝ сипе от същото. Напитката се появи след миг — прелестна, разпенена бира, жълтеникава като пясъка, и Лайла си дръпна солидна, успокоителна глътка.
На четвърт оборот по бара мъж си играеше разсеяно с монети и на девойката ѝ отне известно време да осъзнае, че той всъщност не ги докосва. Металът се въртеше около пръстите му и под дланите сякаш по магия, впрочем точно такава ползваше той. Друг посетител, от отсрещната ѝ страна, щракна с пръсти и си запали лулата с появило се над палеца му пламъче. Тези прояви не я стряскаха и Лайла доста се учуди — само от седмица обитаваше този свят и вече ѝ се струваше по-естествен, отколкото Сивия Лондон.
Тя се завъртя на стола и огледа моряците от „Среднощно острие“, сега пръснати из помещението. Двама си говореха до един от мангалите, друг се залисваше по щедро надарена дама в близкия ъгъл, а трима се бяха заели с игра на карти с неколцина други в червено и златно. Един от тройката привлече погледа на Лайла: не защото беше особен хубавец — всъщност беше доста грозен, поне от онова, което се виждаше в храсталака косми по лицето му — а защото мамеше.
Или поне според нея мамеше. Нямаше как да е сигурна, защото играта явно имаше подозрително малко правила. Но беше сигурна, че го видя да пъха карта в джоба си и да вади друга. Беше бърз, но не колкото опитното ѝ око. Предизвикателството взе да натяга нервите ѝ, докато стрелкаше поглед между пръстите му и седалката на ниската му пейка — на дъската до него лежеше кесията му. Беше вързана за колана с кожен ремък и изглеждаше пълна с монети. Лайла плъзна ръка към бедрото си, където в кания се гушеше къс, остър нож. Измъкна го.
Дръзка дивачка, прошепна тих глас в главата ѝ и тя доста се обърка от откритието, че там, където преди ѝ бе буботил Барън, сега се обаждаше Кел. Заглуши предупреждението му, а кръвта ѝ кипна от риска, само за да се смръзне рязко, когато морякът се обърна и погледна право към нея — не, не към нея, а към бармана точно зад гърба ѝ. Махна към масата с универсалния знак за дай по още едно.
Лайла си довърши халбата и остави няколко монети на бара, като следеше как барманът реди чаши на поднос и се появява сервитьор да отнесе поръчката на масата.
Видя да ѝ се разкрива възможност и се изправи на крака.
Пивницата се залюля след бирата — питие, по-силно от онези, с които Лайла беше свикнала, но въртенето бързо спря. Крадлата последва сервитьора с подноса, втренчила поглед във вратата зад него и междувременно го закачи с ботуш за петата. Той се препъна, съумя да се удържи на крака, но не се справи с таблата — питиетата се изплискаха върху масата и вълна от разпенена бира отнесе на гребена си половината карти. Играчите избухнаха в ругатни и крясъци, наскачаха на крака и се опитаха да спасят парите и дрехите си, и докато нещастният сервитьор се обърне да разбере кой го е препънал, пешовете на черното палто на Лайла вече изчезваха през вратата.