Старши Полицаят погледна кръвнишки Ринсуинд, а после зяпна Двуцветко с нескрито любопитство.
— Е, тук всичко наред ли е? — попита той.
— О, всичко е чудесно — отговори Ринсуинд. — Малко позакъсняхте, а?
Полицаят не му обърна внимание.
— Това, чужденецът трябва да е, нали? — попита той.
— Тъкмо напускахме. — бързо каза Ринсуинд и превключи на Троб: — Двуцветко, струва ми се, че е по-добре да обядваме някъде другаде. Знам някои местенца.
Той излезе в коридора с толкова самоувереност, колкото можа да изцеди от себе си. Двуцветко го последва, а няколко секунди по-късно се чуха сподавените въздишки на полицая, когато Багажът шумно затвори капака си, изправи се, протегна се и заприпка след тях. Стражата долу влачеше труповете навън от стаята. Оцелели нямаше. Пазачите се бяха постарали да подсигурят това, като им бяха оставили предостатъчно време да избягат през задната врата — чиста сделка между предпазливостта и закона, която беше изгодна и за двете страни.
— Кои са тези хора? — попита Двуцветко.
— Ами-и-и, как да ти кажа, просто хора — отговори Ринсуинд. И преди да може да се сдържи, една част от мозъка му, която в момента бездействаше, взе връх над устата му и добави: — Всъщност, герои.
— Наистина ли?
Щом единият ти крак е затънал в Сивата Миазма на Хрул, много по-лесно е да скочиш веднага вътре и да потънеш, отколкото да проточваш борбата. Ринсуинд му отпусна края.
— Да, ей, оня там е Ерик Силния-в-ръката, ей там пък е Черният Зенел…
— А Хран Варварина тук ли е? — попита Двуцветко и нетърпеливо се заоглежда. Ринсуинд пое дълбоко дъх.
— Този зад нас е точно той.
Тази лъжа беше толкова чудовищна, че нейните трептения всъщност се разпростряха извън една от по-нисшите астрални равнини чак до Магьосническия Квартал отвъд реката, откъдето тя набра страшна скорост от огромната постоянна вълна на силата, която неизменно кръжи там, и изскочи диво и необуздано в Кръглото Море. Един обертон стигна чак до самия Хран, който по това време се биеше с няколко гнола на една ронлива издатина високо горе в Планините Кадерак, и необяснимо защо предизвика краткотрайното му прилошаване.
Междувременно Двуцветко бе вдигнал капака на
Багажа и бързо дърпаше навън тежък черен куб.
— Това е фантастично! — викаше той. — У дома никога няма да ми повярват!
— Какво се кани да прави? — подозрително попита Старшият Полицай.
— Радва се, че ни спасихте — отговори Ринсуинд. Той погледна отстрани черната кутия, като почти очакваше тя да експлодира или да започне да издава странни музикални тонове.
— Аха — каза полицаят. Той също беше зяпнал в кутията.
Двуцветко им се усмихваше жизнерадостно.
— Бих искал да увековеча събитието — каза той. — Би ли могъл да ги помолиш да застанат до прозореца, а? И, ъ-ъ-ъ, Ринсуинд?
— Да?
Двуцветко се вдиша на пръсти, за да му го прошушне.
— Предполагам, че знаеш какво е това, нали?
Ринсуинд погледна към кутията. Тя имаше кръгло стъклено око, което изпъкваше от центъра на едната страна, и ръчка отзад.
— Не съвсем.
— Това е устройство за правене на бързи снимки — каза Двуцветко. — Съвсем ново изобретение. Много се гордея с него, но, виж, дали тези господа, ами… искам да кажа, няма ли да се… уплашат? Би ли им обяснил? Разбира се, аз ще им се отплатя за времето, което ще ми отделят.
— Той има кутия с дяволче вътре, което рисува снимки, — кратко каза Ринсуинд. — Направете каквото нека тоя луд и той ще ви даде злато.
Стражата нервно се усмихна.
— Бих искал и ти да си на снимката, Ринсуинд. Чудесно. — Двуцветко извади златния диск, който Ринсуинд бе забелязал по-рано, примигва срещу невидимото му лице за миг, промърмори „30 секунди като че ли ще са достатъчно“, и весело извика: — Моля, усмихнете се!
— Усмихнете се! — изръмжа Ринсуинд. Нещо в кутията забръмча.
— Точна така!
Високо горе над Диска се виеше вторият албатрос; толкова високо, че малките му оранжеви очички на практика обхващаха целия свят и огромното, бляскаво, опасващо го Кръгло Море. За единия му крак беше завързана жълта капсула със съобщение. Далече долу, невидима през облаците, птицата, която бе донесла първото послание до Патриция на Анкх-Морпорк, спокойно летеше обратно към вкъщи.
Ринсуинд гледаше с удивление миниатюрния стъклен квадрат. Това беше той, без никакво съмнение — една мъничка фигурка, в прекрасно съчетание на цветовете, изправена пред група стражи с физиономии, замръзнали в ужасени усмивки. Когато протегнаха глави иззад рамото му, за да видят по-добре, от мъжете наоколо се изтръгна безмълвна уплашена въздишка.