— Въобще не ме интересува светкавицата! Как мога да мисля на празен стомах?
— Че хапни нещо, де. Елементарно.
— Как? Всеки път щом се помръдна, този проклет сандък си огъва пантите срещу мен.
В отговор на това, Багажът зейна широко.
— Виждаш ли?
— Той не иска да те ухапе — каза дяволчето. — Вътре има храна. Каква полза от теб, ако умреш от глад?
Ринсуинд надникна в тъмната пазва на Багажа. Наистина, сред хаоса от кутии и торби със злато имаше и няколко бутилки и пакетчета в мазна хартия. Той се изсмя скептично, приплъзна се леко из изоставения вълнолом, докато най-сетне не намери едно парче дърво, голямо горе-долу колкото му трябваше, вклини го възможно най-нежно в цепнатината между капака и сандъка, и измъкна един от абсолютно еднаквите пакети.
Оказа се, че в него има бисквити, по-твърди и от прословутото диамантено дърво.
— Добра храна, няма що! — промърмори той и закри устата си с ръка.
— Припасите на Пътешествениците на Капитан Осем Пантери, това са — обади се дяволчето от вратата на кутията си. — Спасили са живота на много хора в морето, наистина.
— О, да, сигурно! За сал ли ги използвате или ги хвърляте на акулите и само си ги гледате как потъват? Какво е това в бутилките? Отрова ли?
— Вода.
— Но вода има навсякъде! За какво му е да носи вода?
— Вяра.
— Вяра ли?
— Да. Точно това нямаше на водата тук. Разбираш ли?
Магьосникът отвори една бутилка. Течността вътре можеше да е и вода. Имаше блудкав, изветрял дъх, без никакви следи от живот.
— Ни вкус, ни мирис — недоволно изръмжа той.
Багажът изскърца леко и привлече вниманието му. С небрежното спокойствие на добре премерена заплаха, той бавно трясна капака си и смля импровизирания клин на Ринсуинд като сухо листо.
— Добре, добре — заговори той. — Мисля в момента.
Главната квартира на Уаймор се намираше в Наклонената Кула на пресечката на Заскрежената и Заледената Улици. В полунощ самотният страж, скрит в сянката, вдигна поглед към съединяващите се планети горе и лениво се зачуди каква ли промяна в съдбата му вещаят те.
Чу се едва доловим шум, все едно се прозяваше комар.
Стражът огледа пустата улица й по проблясването на лунната светлина успя да различи нещо, което лежеше в калта на няколко крачки оттам. Вдигна го. Лунната светлина се разля върху златото и той си пое дъх толкова шумно, че ехото му можеше да се чуе съвсем спокойно надолу по уличката.
Последва втори слаб звън и още една монета се търкулна в канавката отсреща.
Докато още се навеждаше да я вземе, малко по-нататък вече се бе появила нова и продължаваше да се върти. Говореше се, че златото се образува от кристализираната светлина на звездите — спомни си мъжът. Никога досега не беше вярвал на това, че нещо толкова тежко като златото може да пада от само себе си от небето.
В мига, когато стигна до началото на отсрещната уличка, паднаха още няколко. Златото все още беше в торбата, пък и беше адски много, така че Ринсуинд го стовари с все сила върху главата му.
Когато стражът дойде в съзнание, откри, че се е втренчил в обезумялото лице на един магьосник, който опираше сабя в гърлото му. В тъмнината усети, че нещо яко стиска крака му.
Това беше една от онези обезпокоителни хватки, които подсказват, че притежателят им би могъл да стисне и доста по-силно, стига да пожелае.
— Къде е той, богатият чужденец? — заплашително изсъска магьосникът. — Бързо!
— Какво ми стиска крака? — попита човекът с нотка на ужас в гласа. Той направи опит да го измъкне на свобода. Стискането стана по-силно.
— По-добре да не знаеш. — отговори Ринсуинд. — Внимавай, моля те. Къде е чужденецът?
— Не е тук! Отведоха го при Бродман! Всички се грижат за него! Ти си Ринсуинд, нали? Сандъкът… сандъкът, който яде хора… о, не-не-не-е… моооляяяа…
Ринсуинд вече беше изчезнал. Стражът почувства как невидимият звяр — или, както вече започваше да се опасява — невидимото нещо, отпусна хватката си. После, докато той се опитваше да се изправи на крака, нещо голямо, тежко и правоъгълно налетя върху него от тъмното и се понесе след Магьосника. Нещо със стотици малки крака.
Единствено с помощта на разговорника, който сам си беше направил, Двуцветко се опитваше да обясни на Бродман загадките около „за-страх-уловка“. Дебелият кръчмар слушаше внимателно, а малките му черни очички блестяха.
От другия край на масата Уаймор ги наблюдаваше леко развеселен, като от време на време хранеше някой от гарваните си с парчета месо от чинията си. До него Уидъл крачеше нервно нагоре-надолу.
— Тормозиш се твърде много — каза Уаймор, без да откъсва поглед от двамата мъже срещу него. — Усещам го, Стрен. Кой би се осмелил да ни нападне тук? Пък и мизерният магьосник ще дойде. Твърде е страхлив, за да не го направи. И ще се опита да се пазари. А ние ще го хванем. Заедно със златото. И сандъка.