— НО ДА — каза Смърт.
Ринсуинд се претърколи.
За един миг си помисли, че Уидъл ще го прободе на място. Но беше още по-лошо. Чакаше го да се изправи.
— Виждам, че имаш сабя, магьоснико — тихо каза той. — Предлагам да станеш, пък после ще видим колко добре си служиш с нея.
Ринсуинд се изправи толкова бавно, колкото му стискаше и измъкна от пояса си късата сабя, която бе отнел от стражата няколко часа и цяла вечност по-рано. В сравнение с острата като бръснач рапира на Уидъл, неговата изглеждаше смешно къса и изтъпена.
— Но аз не знам как се борави със сабя — проплака той.
— Добре.
— Знаеш ли, че магьосниците не могат да бъдат убивани с остри предмети? — отчаяно попита Ринсуинд.
Уидъл студено се усмихна.
— И аз така съм чувал — отговори той. — Очаквам с нетърпение да го проверя. — И той нанесе удар.
Ринсуинд посрещна удара като по чудо, отдръпна ръката си, скован от уплах, отклони втория удар по абсолютна случайност, а третият прониза плаща му на височината на сърцето.
Нещо издрънча.
Победоносното ръмжене се задави в гърлото на Уидъл. Той изтегли сабята си и намушка повторно магьосника, който стоеше вцепенен от ужас и от чувство за вина. Чу се още един звън и златните монети започнаха да изпадат от края на магьосническото наметало.
— А, от теб кърви злато, така ли? — изсъска Уидъл. — А я да видим имаш ли скрито злато и в тая чорлава брада, ах ти, малък…
В мига, когато сабята му се отдръпна, за да замахне за последен път, мрачният огнен блясък, нарастващ на входа на „Пробития Барабан“, примигна, намаля, а след това изригна в гърмяща мълния, която помете стените навън и отнесе покрива на стотина стъпки във въздуха, преди да го пробие в кълбо от нажежени до червено керемиди.
Сломен и уплашен, Уидъл гледаше втренчено горящите пламъци. А Ринсуинд подскочи. Шмугна се под сабята на крадеца и завъртя собственото си оръжие в толкова некомпетентно и неправилно преценена посока, че то първо халоса противника му, а после се изтръгна от собствената му ръка. Уидъл посегна, сграбчи Ринсуинд за врата и го смъкна надолу, а от облечените му в ръкавици ръце потекоха искри и капчици горящо масло.
— Ти го направи! — викаше той. — Ти и твоят сандък с мошеничества!
Палецът му напипа гръкляна на Ринсуинд. „Дотук беше, помисли си Ринсуинд. Накъдето и да съм тръгнал, едва ли ще е по-зле, отколкото е тук…“
— Моля да ме извините — каза Двуцветко.
Ринсуинд усети, че хватката се отпуска. И в следващия миг именно Уидъл беше този, който бавно се изправяше на крака, а на лицето му се четеше безгранична омраза.
Един нажежен въглен падна върху магьосника. Той светкавично го избута и скочи на крака.
Двуцветко стоеше зад гърба на крадеца, опрял острието на собствената му остра като бръснач сабя в кръста му. Ринсуинд примигва. Той бръкна в наметалото си, а после извади ръката си вече свита на юмрук.
— Не мърдай! — заповяда той.
— Добре ли се справям? — неспокойно попита Двуцветко.
— Казва, че а си мръднал, а те е наръгал в черния дроб — последва свободният превод на Ринсуинд.
— Съмнявам се — каза Уидъл.
— Обзалагаш ли се?
— Не.
Уидъл понечи да се хвърли срещу туриста, но в същия този миг Ринсуинд се метна стремително към него и го халоса в ченето. Известно време Уидъл само го зяпаше така в недоумение, а после кротко се строполи в калта.
Магьосникът отпусна юмрука си, който и без това го болеше от удара, и потокът от златни монети се изсипа измежду пулсиращите му пръсти. Погледна към проснатия на земята крадец.
— Пада ти се — задъхано каза той.
Погледна нагоре и изрева от болка, когато още един въглен му падна във врата. Пламъците напредваха по покривите от двете страни на улицата. Навсякъде около него разни хора изхвърляха покъщнина през прозорците и извеждаха коне от димящите обори. Още една експлозия в нажежения до бяло вулкан, който представляваше сега „Пробития Барабан“, запрати цяла мраморна камина косо над главите им.
— Портата по Посока Срещу Часовниковата Стрелка е най-близо! — Гласът на Ринсуинд надви шума от сгромолясващите се греди. — Хайде!
Той сграбчи за ръката Двуцветко, който все още се колебаеше и го помъкна по улицата.
— Багажът ми…
— По дяволите багажът ти! Ако се забавиш тук още малко, и ще се озовеш там, където той въобще няма да ти трябва! Хайде! — изкрещя Ринсуинд.
Те се заизмъкваха сред тълпата от изплашени хора, които бягаха от района, а междувременно магьосникът на големи глътки поемаше хладния утринен въздух. Нещо го озадачаваше.
— Сигурен съм, че всичките свещи изгаснаха — каза той. — Тогава „Барабанът“ как се подпали?