— Не знам — простена Двуцветко. — Ринсуинд, това е ужасно. А пък ние толкова добре се спогаждахме.
Магьосникът се закова на място от изненадата — така внезапно, че някакъв друг беглец налетя върху него, а после, ругаейки, отскочи назад.
— Спогаждахте ли се?
— Ами да, цял куп приятели, така ми се сториха. Е, езикът малко ни позатрудни, но те така настояваха да се присъединя към тяхната компания, че въобще не искаха да чуят, че им отказвам. Наистина приятни хора, така си помислих…
Ринсуинд тръгна да го поправя, после си даде сметка, че не знае как да започне.
— Това ще е тежък удар за добрия стар Бродман — продължаваше да говори Двуцветко. — И въпреки това, той постъпи мъдро. У мен все пак е рину-то, което той внесе като първа застрахователна вноска.
Ринсуинд не знаеше какво е това „застрахователна вноска“, но мозъкът му спрягаше бързо.
— Ти си приложил „за-страх“ към „Барабана“? — попита той. — Ти си се обзаложил с Бродман, че кръчмата няма да се подпали?
— Ами да. Стандартна оценка. Двеста рину. Защо питаш?
Ринсуинд се обърна и се загледа в пламъците, които бързо напредваха към тях. Замисли се колко ли от Анкх-Морпорк би могло да се купи за двеста рину. Доста, беше изводът му. Само че не сега и не така, както се движеха тези пламъци…
Той наведе поглед към туриста.
— Ти… — започна и зарови в паметта си за най-лошата дума в Тробския език; щастливите малки битробци обаче въобще не знаеха да ругаят като хората.
— Ти — повтори той. Още една запъхтяна фигура се блъсна в него и на косъм да го закачи с косата, преметната през рамото й. И без друго изтерзаното самообладание на Ринсуинд не издържа и избухна.
— Ти, малък („един такъв, който, докато носи меден пръстен на носа, си кисне краката навръх Планината Раруаруаха по време на бясна гръмотевична буря, и крещи, че физиономията на Алохура, Богинята на Светкавиците, била като на болен улоруаха корен“)!
— АЗ САМО СИ ВЪРШАРАБОТАТА — каза фигурата и отмина горделиво.
Всяка отделна дума падаше тежко като мраморна плоча; още повече, че Ринсуинд беше сигурен — единственият е, който ги е чул.
Той отново сграбчи Двуцветко. И предложи:
— Да се махаме оттук!
Един интересен страничен ефект от пожара в Анкх-Морпорк засяга застрахователната полица „за-страх-уловка“, която напусна града през разрушения покрив на „Пробития Барабан“; настъпващият термичен вятър след това я отнесе високо в атмосферата на свят Диска, за да кацне тя след няколко дни и на няколко хиляди мили оттам в един храст улоруаха на биТробските острови. Простоватите, усмихнати островитяни пък започнаха да я боготворят, което доста поразвесели по-цивилизованите им съседи. Много странно, но дъждовните валежи и реколтите през следващите няколко години бяха почти свръхестествено богати, което от своя страна стана причината Факултетът по Второстепенни Религии към Невидимия Университет да изпрати изследователска експедиция до островите. Изводът й донесе само потвърждение на факта.
Огънят, раздухван от вятъра, се разпространяваше от „Барабана“ по-бързо, отколкото човек можеше да върви. Гредите на Портата По Посока Срещу Часовниковата Стрелка вече горяха, когато Ринсуинд стигна дотам с изранено и зачервено от пламъците лице. Той и Двуцветко яздеха — не се беше оказало чак толкова трудно да си намерят коне. Един хитър търговец бе поискал петдесет пъти повече, отколкото струваха конете му, но, когато в ръцете му натикаха хиляда пъти по толкова, той просто зяпна.
Те успяха да преминат точно преди първата от огромните греди на портата да се срути в бурен дъжд от искри. Морпорк представляваше вече огнен казан.
Докато галопираха по обления в червена светлина път, Ринсуинд поглеждаше от времена време настрани към спътника си, който полагаше страшни усилия да се научи да язди кон.
— Да му се не види дано! — помисли си той. — Той е жив! Аз също. Кой би си помислил? Може пък и да има нещо в този отразен-звук-от-подземни-духове?
Изразът беше тромав. Ринсуинд се опита да си изкълчи езика и да изрече тлъстите срички, които съставяха думата на родния език на Двуцветко.
— Еколирикс? — опита той. — Екрогнотикс? Ехогномикс?
Ставаше. Така звучеше горе-долу правилно.
Няколкостотин стъпки по-надолу по реката от последното тлеещо предградие на града, един странно правоъгълен и очевидно доста прогизнал от вода предмет допря калта на брега по посока обратна на часовниковата стрелка. В същия миг му поникнаха безброй много крака и задращиха да се хванат за някаква опора.