Сега например, на пътя се беше появил петметров планински трол. Той беше извънредно ядосан. Това се дължеше отчасти на факта, че тролите по принцип винаги са ядосани. Гневът му обаче се усилваше и от това, че внезапното му и моментално телепортиране от леговището му в планините Ремъроркнатри хиляди мили оттук и на някакви хиляда ярда по-близо до Ръба, бе повишило вътрешната му температура до опасно ниво в съответствие със законите за запазване на енергията. Той се озъби и застана нащрек.
— Какво странно създание! — отбеляза Двуцветко. — Опасно ли е?
— Само за хора! — изкрещя Ринсуинд. Той извади сабята си и с плавен удар… изобщо не успя да удари трола. Острието потъна в крайпътния пирен.
Последва възможно най-слаб шум, нещо като скърцане на стари зъби.
Сабята удари скрит в пирена объл камък — скрит така добре, както би отбелязал наблюдателят, че само миг по-рано сякаш въобще не е бил там. Той отскочи като пъстърва и в полурикошет се заби дълбоко отзад в сивия врат на трола.
Съществото изгрухтя и с едно-единствено замахване отвори рана в хълбока на коня на Двуцветко, който изцвили и се втурна към крайпътните дървета. Тролът се завъртя и замахна към Ринсуинд.
После мудната му нервна система доведе до съзнанието му съобщението, че е мъртъв. За миг той изглеждаше изненадан, а след това рухна и се разпадна на чакъл (тъй като тролите представляват силициева форма на живот, телата им се превръщат в камък в мига, в който настъпи смъртта).
— Ааааах — изкрещя наум Ринсуинд, увиснал отчаяно на коня, който се изправи от ужас на задните си крака, клатушка се така известно време по пътя, а след това с цвилене се обърна и потъна в галон из горите.
Тропотът на конски копита отмря. Във въздуха остана жуженето на пчелите и рядкото притрепване на крилцата на пеперуда. Носеше се и друг един шум, странен за яркото пладне.
Наподобяваше търкалящи се зарове.
— Ринсуинд?
Дългата редица дървета мяташе гласа на Двуцветко от едно място на друго, за да го запрати накрая незабелязано обратно при самия него. Той седна на една скала и се опита да помисли.
Първо, беше се изгубил. Беше му неприятно, но не се притесняваше прекалено. Гората изглеждаше доста интересна и може би беше пълна с елфи или гномове, а може би и с двете. Всъщност на няколко пъти му се беше сторило, че вижда странни зелени лица да надничат към него от клоните. Двуцветко винаги беше искал да срещне елф. Това, което наистина искаше да срещне, беше дракон, но и елф щеше да свърши работа. Или истински таласъм.
Багажът му липсваше, а това вече го дразнеше. Освен това започваше да вали. Намести се на неудобния влажен камък и се опита да погледне на нещата откъм веселата им страна. Например, в щурия си бяг конят му се беше втурнал през някакви храсталаци и бе обезпокоил мечка с малките й, но преди тя да успее да реагира, той беше вече далече. После съвсем неочаквано премина в галоп през телата на голяма глутница заспали вълци, но, отново, светкавичната му скорост остави далеч зад себе си яростния им вой. Въпреки това, денят напредваше и май щеше да е добре, помисли си Двуцветко, да не се мотае на открито. Може би тук някъде имаше… зарови в съзнанието си да си спомни какъв подслон изобщо предлагаха горите… Може би имаше гостилница с курабийки или нещо такова?
Камъкът наистина беше неудобен. Двуцветко погледна надолу и за пръв път видя странната резба.
Приличаше на паяк. Дали пък не беше сепия? Мъхът и лишеите замъгляваха подробностите. Но не замъгляваха руническите букви, издълбани отдолу. Двуцветко ги четеше ясно, а те казваха: „Пътнико, гостоприемният храм на Бел-Шамхарот се намира на хиляда крачки в Посока към Центъра“. Е, това вече беше странно, осъзна Двуцветко, защото макар и да можеше да прочете посланието, самите букви му бяха абсолютно непознати. По някакъв начин съобщението стигаше до съзнанието му без досадната необходимост да мине през очите му.
Той се изправи и отвърза вече укротилия се кон от една фиданка. Не беше сигурен в коя посока се намира Центърът, но сякаш съзря някаква стара следа, която водеше нататък през дърветата. Този Бел-Шамхарот изглежда беше готов да направи всичко, за да помогне на закъсалия пътник. Във всеки случай това беше изходът. Или вълците. Двуцветко решително поклати глава.
Интересно е да отбележим, че няколко часа по-късно глутница вълци, които следваха миризмата на Двуцветко, стигнаха до горската поляна. Зелените им очи се спряха на странната осмокрака фигура — която наистина би могла да биде паяк, или октопод, а би могла даже да бъде нещо още по-странно — и веднага решиха, че не са чак толкова гладни.