— Е? — попита Невестулката.
— Той го започна — простичко каза Ринсуинд.
Бравд и Невестулката погледнаха към фигурата, която сега подскачаше по пътя с единия крак в стремето.
— Подпалвач, така ли? — най-сетне попита Бравд.
— Не. Не съвсем. — започна Ринсуинд. — Нека по-добре да кажем, че ако пълният и абсолютен хаос е светкавицата, той е просто този, който ще застане насред бурята горе на хълма, облечен в мокра медна броня, и ще се развика, че всички богове са копелета. Имате ли нещо за ядене?
— Малко пиле — отговори Невестулката. — Имаш го срещу разказ.
— Как се казва? — попита Бравд, който имаше навика да изостава от разговорите.
— Двуцветко.
— Двуцветко ли? Ама че смешно име!
— Вие нищо не знаете — каза Ринсуинд, докато слизаше от коня. — Та, казвате, пиле, а?
— Печено на скара — отговори Невестулката. Магьосникът изохка.
— Това ме подсеща — продължи Невестулката и щракна с пръсти, — че преди, ъ-ъ, около половин час имаше наистина мощна експлозия…
— Това беше, ъ-ъ, взриви се масленият склад — каза Ринсуинд и потреперя само при мисълта за огнения дъжд.
Невестулката се обърна и се ухили нетърпеливо на спътника си, който изсумтя, извади една монета от кесията си и му я подаде. Изведнъж откъм пътя се чу писък, а след това внезапно спря. Ринсуинд даже и не вдигна очи от пилето си.
— Едно от нещата, които не може да прави, е да язди кон — каза той.
После настръхна, сякаш нещо внезапно го халоса с чувал по главата, извика леко от ужас и се втурна в мрака. Когато се върна, съществото, наречено Двуцветко, висеше безпомощно на рамото му. Беше дребен и кльощав, облечен в много странни панталони до коленете и риза в такова невероятно и крещящо несъответствие на цветовете, че взискателното око на Невестулката се обиди, независимо че наоколо цареше полумрак.
— На пипане не ми изглежда да има нещо счупено — каза Ринсуинд. Той дишаше тежко. Бравд смигна на Невестулката и тръгна да поогледа нещото, което бяха решили, че е товарно животно.
— По-добре забрави — каза магьосникът, без да откъсва очи от Двуцветко, който лежеше в безсъзнание в ръцете му. — Повярвайте ми, сила го пази.
— Магия ли? — попита Невестулката и се настани на земята.
— Не-е-е. Но, струва ми се, че нещо като магия. Не от тези, дето си ги знаем. Как да ти кажа, може да превръща злато в мед, като в същото време то си остава злато, прави хората богати, като унищожава богатството им, дава смелост на слабите да се движат безстрашно сред крадци, минава и през най-здравите врати, за да съсипе и най-добре защитените съкровищници. Дори в този миг аз съм в нейна власт — така че, волю-неволю, трябва да следвам този луд и да го пазя да не му се случи нещо лошо. Тя е по-силна от теб, Бравд. Мисля, че е по-хитра даже и от теб, Невестулко.
— И как се нарича тогава тази велика магия?
Ринсуинд сви рамене.
— На нашия език това се нарича отразен-звук-като-от-подземни-духове. А има ли вино?
— Трябва да знаеш, че що се отнася до магии, не ми липсват умения я сръчност — каза Невестулката. — Още миналата година отнех жезъла на печално известния с мощта си Върховен Маг на Уаймятюри (с помощта на мой приятел там), отнех му колана от лунни бижута и живота — в приблизително този ред. Не ме е страх от този отразен-звук-от-подземни-духове, за който говорят. Все едно, ти ме заинтересува. Ще бъдеш ли така добър да ми разкажеш още нещо?
Бравд погледна към нещото на пътя. Сега то се бе приближило доста и формата му се виждаше по-ясно на пред утринната светлина. Божичко, то изглеждаше съвсем като…
— Сандък на крака? — попита той.
— Ще ви разкажа за това — каза Ринсуинд — но само ако има малко вино.
Долу в равнината нещо започна да тътне и да свисти. Някой по-дълбокомислещ от останалите бе наредил да затворят големите шлюзове там, където река Анкх излизаше от града-близнак. И тъй като установеният излаз й бе отнет, реката беше преляла и заливаше опустошените от огъня улици. Скоро континентът от пламъци се превърна в малки островчета, които ставаха толкова по-малки, колкото по-висока ставаше тъмната вълна. Докато най-сетне над града от дим и пушек се вдигна нажежен облак от пара и закри звездите. Невестулката си помисля, че той прилича на някакво черно водорасло или на гъба.
Градът-близнак, който се състоеше от гордия Анкх и опасния Морпорк, и на който всички останали градове от времето й пространството са само жалки подобия, бе преживял много битки и нападения в дългата си трескаво бурна история, но винаги се бе съвземал, за да процъфти отново. Така че огънят и последвалото го наводнение, което доунищожи всичко, останало неизгоряло, и освен това прибави един изключително зловонен лъх към проблемите на оцелелите, не сложиха края на града. Това бе по-скоро една яростна точка, нажежена запетая или пък двоеточие-саламандър в безкрайната му история.