На около три мили оттам един некадърен магьосник висеше на ръце от високия клон на някакво буково дърво. Това беше крайният резултат от петминутната му трескава дейност. Първо, освирепяла мечка бе налетяла от шубрака и с един замах на лапата си бе прекършила врата на коня му. После, отървал се от касапницата, Ринсуинд избяга на горска поляна, където обикаляха няколко сърдити вълци. Наставниците му от Невидимия Университет, които се бяха отчаяли от неспособността му да овладее левитацията, биха се удивили на скоростта, с която стигна и се покатери на най-близкото дърво, почти без да го докосва.
Сега оставаше само проблемът със змията.
Тя беше голяма и зелена и се беше омотала около клона с безкрайно змийско търпение. Ринсуинд се зачуди дали е отровна, после се упрекна заради глупавия въпрос. Разбира се, че ще е отровна.
— Защо се хилиш? — попита той фигурата на съседния клон.
— НЕ ЗАВИСИ ОТ МЕН — каза Смърт — А СЕГА ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА СЕ ПУСНЕШ? НЕ МОГА ДА ВИСЯ ЦЯЛ ДЕН.
— Аз пък мога — каза Ринсуинд предизвикателно.
Скупчените около дървото вълци погледнаха с явен интерес към следващото си ядене, което говореше само на себе си.
— НЯМА ДА БОЛИ — каза Смърт. Ако думите имаха тежест, едно единствено негово изречение щеше да закотви кораб.
Ръцете на Ринсуинд му крещяха болезнено в агонията си. Той се намръщи на хищната леко прозрачна фигура.
— Няма да боли? — попита той. — Да ме разкъсат вълците на парчета и нямало да ме боли?
На разстояние от няколко стъпки той забеляза друг клон, кръстосан с неговия собствен (който застрашително изтъняваше). Само да можеше да го достигне…
С протегната ръка той се хвърли напред. Клонът, вече наведен, не се счупи. Само издаде слаб мокър звук и се огъна.
Ринсуинд откри, че сега виси на края на ивица кора и лико, която се удължаваше, докато се цепеше от дървото. Погледна надолу и с някакво фатално задоволство установи, че ще се приземи точно върху най-големия вълк.
Сега той се движеше бавно, докато кората се белеше на все по-дълга и дълга ивица. Змията го гледаше замислено.
Но кората спря да се бели. Ринсуинд вече мислено се поздравяваше, докато поглеждайки нагоре не видя нещо, което досега не беше забелязал. А там точно на пътя му висеше най-голямото стършелово гнездо, което някога бе виждал.
Той здраво стисна очи.
„Защо трол?, се питаше той. Всичко останало си е просто обичайният ми късмет, но защо и трол? Какво, по дяволите, става?“
Щрак. Сякаш изпращя клонче, само че шумът изглежда беше в главата на Ринсуинд. Щрак, щрак. И един ветрец, който и листенце можеше да разклати.
С обелването на ивицата кора гнездото на стършелите се откърти от клона. То профуча край главата на магьосника и той го видя да се смалява в устремен летеж към кръга от вдигнати нагоре муцуни.
Кръгът внезапно се затвори.
Кръгът внезапно се разшири.
И ехото се носеше през дърветата докато глутницата виеше от болка и се мъчеше да се отърве от яростния облак. Ринсуинд глупаво се ухили.
Лакътят му сбута нещо. Беше стволът на дървото. Ивицата го беше довела точно до края на клона. Но други клони нямаше. От гладката кора около него не се подаваше нищо, за което да се захване.
Но затова пък се подаваха ръце. Дори и в този момент две се протягаха през мъхестата кора покрай него — слаби ръце, зелени като млади листа. Последва изящно рамо, а след него се появи и самата горска нимфа. Тя сграбчи здраво удивения магьосник и със същата растителна сила, която вбива корените в скалата, го вкара в дървото. Твърдата кора се раздели като мъгла и се затвори като мида.
Смърт наблюдаваше безучастно. Погледна рояка мушички, които танцуваха радостния си зиг-заг около черепа му. Щракна с пръсти. Насекомите изчезнаха от въздуха. Но някакси не беше съвсем същото.
Слепият Айо отмести своята купчина чипове, погледна намръщено през онези от очите си, които в момента бяха в стаята и излезе. Няколко полубогове се изкискаха. Поне Офлър бе приел загубата на един съвършен и добър трол, ако не друго, то с прилична, почти змийска сдържаност.
Последният противник на Дамата се премести, така че се озова точно срещу нея на масата.
— Господине! — каза тя учтиво.
— Госпожо! — отвърна той. Погледите им се срещнаха.
Той беше мълчалив бог. Знаеше се, че е пристигнал в света на Диска след някакво ужасно и загадъчно произшествие в друга Евентуалност. Разбира се, привилегия на боговете е да се разполагат с външния си вид, та даже и пред други богове. На Диска Съдбата обикновено се въплъщаваше в любезен мъж на зряла възраст с посивяващи коси, плътно пригладени към едно лице, на което всяка девойка спокойно би поднесла чаша бира, ако се появи на прага й. На човек с такова лице всеки възпитан младеж охотно би помогнал на пътя. Като се абстрахираме от очите, разбира се.